За един кратък миг младежът си помисли за всички хора, чийто живот щеше да бъде пожертван заради това действие, за това колко агония и болка щеше да повлече след себе си то. В следващата секунда обаче мисълта му се насочи другаде. Тук ставаше въпрос за чест. Сестра му беше брутално пребита, а племенникът му — убит в утробата й. Беше повече от ясно какво трябваше да последва. В някаква малодушна част на душата си той дори беше доволен, че тежкото бреме нямаше да се стовари върху него, че беше само куриер.
Той пое отрязаната коса на сестра си и така оброкът беше направен.
— Сега тръгвай — рече му тя.
— Сега?
— Веднага! — извика му Лараня. — Вземи два коня и потегляй. Прехвърляй се от единия на другия; така ще се движиш по-бързо. Ако Мос разбере, ако Какре научи за това, ще се опитат да те спрат. Ще замажат случилото се с лъжите си, опитвайки се да спечелят повече време, а после ще се нахвърлят срещу нашето семейство. — Тръгвай!
— Лараня… — започна неуверено Реки.
— Тръгвай! — изкрещя му тя, защото не можеше да понесе раздялата им. Младежът се изправи с неохота, хвърли й един прощален поглед, изпълнен с тъга, след което пъхна косата в джоба на нощницата си и излезе.
— Ти остани — рече тихо Лараня, въпреки че Асара не бе показала по никакъв начин, че ще си тръгва. — Имам нужда от помощта ти. Има нещо, което трябва да се направи. — Гласът й звучеше приглушено и сурово.
— На ваше разположение съм, Императрице — каза й Асара.
— Тогава нека се облегна на теб — продума съпругата на Кръвния Император. — Искам да се поразходим.
Така и направиха. Цялата пребита и натъртена, с оплескана с кръв нощница около слабините, Императрицата на Сарамир излезе, накуцвайки, от спалнята си, хванала Асара под ръка, и запристъпя по коридорите на Цитаделата. Слугите бяха прекалено смаяни, за да отвърнат поглед от нея, и дори императорските стражи, охраняващи различните портали, се взираха с ужас в своята повелителка. Тяхната Императрица, толкова обичана от всички, превърната в трепереща развалина. Не беше общоприето толкова наранена жена да се показва публично, ала Лараня не се притесняваше от това. Гордостта й бе по-силна от суетата й; тя нямаше намерение да се примирява, преструвайки се, че нищо не е станало. Носеше следите от злодеянието на Мос върху тялото си и искаше всички да ги видят.
Цитаделата бе потънала в сън и по коридорите нямаше много хора, ала въпреки това пътят до Кулата на Източния вятър се оказа дълго и изморително пътешествие. Императрицата едва се държеше на краката си и макар че спътничката й се оказа изненадващо яка жена, разходката се оказа голямо изпитание. Светът й бе обагрен от заревото на болката, ала дори и през него тя виждаше очите, които я гледаха с неверие и ужас, докато се носеше като жив мъртвец по облицованите с лач коридори. Асара я подкрепяше, без да се оплаква, оставила на Императрицата да ги води.
Кулата на източния вятър, както всички други кули, бе свързана с Цитаделата посредством изящен дълъг мост. Тя представляваше издължена игла, извисяваща се над плоския покрив на Цитаделата, а закръгленият й връх постепенно се стесняваше, докато не се превърнеше в остър шип. Гладката й повърхност се нарушаваше пот тесните стреловидни прозорци, а основата на издутата част бе обрамчена от елегантен балкон.
Изкачването се оказа почти непосилно за Лараня. Спираловидното стълбище изглеждаше безкрайно, а и тя не пожела нито веднъж да спрат, за да си почине малко. Едва когато излязоха на пръстеновидния балкон, двете жени спряха за момент, дишайки запъхтяно.
Асара се загледа в притихналата столица, чиито сгради отрупваха склоновете на огромното възвишение, на чийто връх бе разположена Императорската цитадела. Стотици светлинки играеха в прозорците им, изпъквайки на фона на кадифения мрак. Отвъд градските стени се виждаше могъщото течение на река Керин, която водеше началото си от планините Тчамил, ала те се намираха твърде далеч, за да се виждат оттук. Нощта беше топла и приятна, звездите — ярки, а Нерин бе увиснала в източната част на небосклона, пръскайки зеленикавото си сияние.
— Каква красива нощ! — въздъхна Лараня. Гласът й бе необичайно спокоен. — Как може боговете да са толкова безгрижни? Как може светът да продължава да си живее по същия начин? Нима моята загуба означава толкова малко за тях?
— Не гледай към боговете за помощ — рече спътничката й. — Ако поне малко им пукаше за човешкото страдание, никога нямаше да ми позволят да се родя.
Императрицата не разбра тези думи, защото нямаше никаква представа с какво създание разговаря — една Различна, която менеше непрестанно своя облик и чиято липса на самоличност я превръщаше в една куха черупка, изпълнена с презрение към самата себе си.