От другата страна на скалите, покрай които пристъпваха, имаше тясно дере, осеяно с бодливи, деформирани от заразата храсти и извиващи се като змии плевели. Кайку чуваше стъпките на острилията по дребните камъчета и шистите и равномерният му вървеж я плашеше. Също както и при останалите същества, на които се бяха натъкнали, младата жена не можеше да се отърве от нереалното усещане, че те патрулираха. Не си търсеха храна и не маркираха територията си, а се държаха като стражи.
Нещо повече — поведението им изобщо не приличаше на животинско. При положение че тук имаше толкова много хищници, би трябвало касапниците помежду им да са непрекъснато явление, ала вместо това между зверовете цареше неспокоен мир. Те приличаха на врагове, принудени от обстоятелствата да станат съюзници. Е, от време на време избухваха свади и спречквания, ала при първата драскотина противниците се разделяха. Да не споменаваме полетите на гнусовраните, които сякаш бяха внимателно планирани, така че зловещите птици да патрулират в небето през деня, докато с нощното патрулиране се занимаваха други страшилища. Не, тук определено имаше нещо неестествено.
И тази нощ Кайку смяташе да разбере със сигурност какво бе то.
Тя се загледа в прокрадващия се ткиуратец пред нея. Когато се промъкваше така, спътникът й създаваше впечатлението, че е наполовина животно; примитивно същество, способно на шокираща жестокост. Това бе малко странно алтер его за тихия и склонен към съзерцания мъж, който ги бе придружил на връщане от Окхамба, с неговия особен мироглед и начин на мислене.
Малко пред Тсата се виждаше неголям участък, осветен от зеленикавите лъчи на Нерин. В мига, в който го зърна, спътникът й се обърна към нея, вдигайки татуираната си ръка. Младата жена веднага разбра значението на знака му. Тя нагласи пушката на гърба си и се притаи до скалната грамада вдясно от тях, напрягайки слуха си. Когато нежното гукане на Различната твар и шумоленето на лапите й се отдалечи, тя се закатери бързо по грапавата стена и само след миг вече беше на върха й. Там светкавично свали оръжието от гърба си и го насочи към дерето. Изкачването й не беше толкова тихо, колкото се бе надявала, но това нямаше голямо значение. Острилиите се ориентираха като прилепите, излъчвайки някакви вълни, които после улавяха с помощта на специалните органи в гърлото си. Това ги превръщаше в изключителни нощни ловци, ала от друга страна, ограничаваше полето на възприятията им само до пространството пред тях.
Младата жена стоеше в готовност за изстрел, ала въпреки че бе взела острилията на мушка, не натискаше спусъка. Звярът бавно се приближаваше към пролуката в скалата, където се беше притаил Тсата. Задачата на Кайку беше не да убие създанието, а се намеси единствено в случай, че се случеше най-лошото. Гърмежът на оръжието й щеше да извести всички и всичко в радиус от километри за присъствието им.
Острилиите представляваха пъргави и смъртоносни зверове, противни съчетания между бозайник и влечуго, които запазваха предимствата и на двете животински групи. По размери, костна структура и движения напомняха голяма дива котка, но кожата им бе покрита с груби, застъпващи се люспи, представляващи естествена броня. Издължените им черепи завършваха с дебела костна яка, извита леко нагоре, а челюстите им бяха лишени от устни и наподобяваха клюнове. От тъмночервените им венци се подаваха грозни зъби, чиято острота и размери бяха впечатляващи. Движеха се на четири крака, макар че можеха да се изправят и на два, докато балансираха на опашките си. Предните им крайници бяха снабдени с по един закривен нокът, с чиято помощ разкъсваха по-лесно плътта и мускулите на жертвата си. Ето защо едва ли беше за чудене, че острилиите се намираха на върха на хранителната верига в планините Тчамил, където покварата се бе просмукала дълбоко в земята. Те бяха бързи, пъргави и смъртоносни.
Също като Тсата.
Той изчака създанието да отмине процепа в скалите и тогава скочи. Съществото усети движението му с периферното си зрение и светкавично се завъртя да го посрещне, разтваряйки широко челюстите си. Татуираният мъж обаче очакваше това и се наведе рязко встрани, така че острите зъби раздраха единствено нощния въздух. Ткиуратецът заби единия край на своята кука за изкормване в протегнатата шия на острилията; звярът потръпна, ала през това време Тсата се прехвърли на гърба му, използвайки забитата си кнтха като дръжка, след което острието на втората му кука се вряза в гърлото му от другата страна. Създанието започна да се гърчи, ала мъжът вече разпаряше мускулите на врата му и раздробяваше гръбначните му прешлени сред пръски кръв и гръбначен мозък. Съвсем скоро острилията застина неподвижно. Всичко бе свършило за миг.