Кайку слезе от скалата и отиде при своя спътник. Той бе оставил настрана куките си за изкормване и бе извил главата на Различната твар така, че костната й яка да не му пречи. Безжизненото черно око на острилията отразяваше лицето му, докато ткиуратецът опипваше раздраната плът по шията на създанието.
— Откри ли го? — попита младата жена. Ръцете на спътника й бяха изцапани до лактите с кръв, която изглеждаше черна на зеленикавата лунна светлина.
— Ето тук — кимна той. — Ще пробваш ли?
— Налага се — въздъхна девойката. — За благото на нашия паш.
Той се усмихна.
— Някой ден ще те науча как да използваш както трябва тази дума.
Ала моментът на споделено приятелство бързо отлетя и Кайку пристъпи колебливо напред. Тя постави дланите си там, където бяха неговите, и почувства противната кожа на черното, подобно на червей създание, прикрепено към шията на острилията, малко над мястото, където се бяха забили куките на Тсата. Това бе четвъртата Различна твар, която убиваха, и всеки път откриваха по едно от тези гнусни изчадия — на същото място, заровено дълбоко в плътта, мъртво.
Това още не беше умряло, ала му оставаха броени секунди. Изглежда, паразитът не можеше да издържи дълго, след като организмът на гостоприемника му престанеше да функционира.
Кайку го докосна и отвори Чаросплетието. Тсата видя как очите й се затвориха, а шурналата между ръцете й Различна кръв изведнъж намаля, когато сърцето на съществото спря да я изпомпва.
След като вече беше вътре, бе лесно да проследи връзката. Заглъхващото съзнание на подобното на червей същество беше като котва в тялото на Различния звяр. Тъничките пипалца на влиянието му се отдръпнаха, когато то умря, ала най-важната връзка се все още се извиваше из Разлома, прикачена към някакъв неизвестен пристан като пъпна връв. Кайку я последва и тя я отведе до възел, откъдето започваха още десетки подобни нишки, поклащащи се сред теченията на Чаросплетието.
Младата жена разчете фибрите и отговорите веднага дойдоха.
Възелът представляваше един от високите, облечени в черни роби странници. Те не бяха Чаросплетници — не можеха да моделират и изкривяват Чаросплетието. По-скоро олицетворяваха ръцете, държащи множеството вериги, на които бяха привързани Различните зверове, управлявани посредством противните червеи, загнездени в шиите им. Те бяха дресьорите.
Ето как Чаросплетниците успяваха да управляват всички тези чудовища, помисли си Кайку. Тя предпазливо се приплъзна напред, опитвайки се да научи още нещо. Дали дресьорите знаеха онова, което знаеха и зверовете? Дали можеха да виждат през очите им? Не, определено не, защото тогава щяха да знаят за действията на Тсата и Кайку, а реакцията на Чаросплетниците щеше да бъде мигновена. Тя се отказа от по-нататъшните си усилия да разбере нещо повече — на този етап това бе достатъчно.
Клепачите й се отвориха и тъмнопурпурните й ириси запламтяха в мрака. Тя направи крачка назад.
— Както си мислех — измърмори, след което вдигна поглед към Тсата. — трябва да вървим. Ще дойдат още.
Те се изкачиха по стръмния склон на дерето и изчезнаха сред сенките. Тсата се движеше безшумно като дива котка, а Кайку го следваше, напрегнала сетивата си за опасност. В далечината се разнесе протяжен вой, ала когато другите Различни същества дойдоха на мястото, където лежеше трупът на убитата острилия, от виновниците за смъртта й нямаше и следа.
Кайку си почиваше, облегнала гръб на едно дърво, и се взираше в Маската, лежаща на земята до нея. Тсата, който се бе излегнал наблизо, улови погледа й и рече меко:
— Съсипва те, нали?
Девойката кимна безмълвно. тя вдигна раницата си и я хвърли върху Маската, закривайки ехидното й изражение.
Нощта беше топла, ала ветрецът бе по-хладен от обикновено и загатваше за приближаването на далечната зима. Чикикиите цвърчаха сред клоните на дърветата, обрамчили закътаната полянка, където двамата спътници се бяха разположили, а зеленикавото лице на Нерин надничаше над мрежата от листа над главите им.
Мястото, което бяха избрали за отдих, се намираше отвъд невидимата преграда на Чаросплетниците — на километър и половина източно от нея. Никога досега не бяха спали в опасния регион, а още по-малко пък имаха желание да рискуват сега, когато врагът бе обезпокоен. След убийството на първия Различен звяр, който ги бе изненадал и те просто нямаха друг избор, освен да го ликвидират, патрулите бяха станали по-чести, а гнусовраните сякаш кръстосваха непрекъснато небесата. Този път се бяха измъкнали на косъм, защото бяха изгубили ценни минути със слузестата гадина от врата на острилията и само инстинктите на ткиуратеца ги бяха спасили от десетките други хищници, втурнали се към тях. Това бе още една част от ребуса — как така зверовете разбираха, когато някой от себеподобните им умреше?