— Искам да ти се извиня — рече Тсата ни в клин, ни в ръкав.
— За какво? — попита Кайку.
— Не бях прав в преценката си за теб — обясни татуираният мъж. Той се понадигна, сядайки с кръстосани крака; един от навиците, обединяващ Окхамба и Сарамир.
— Съвсем бях забравила за това — излъга младата жена, ала ткиуратецът не можеше лесно да бъде заблуден.
— Сред нашия народ се смята, че човек е длъжен да казва това, което мисли — обясни той. — Понеже нямаме лична собственост и обществото ни се базира на споделянето, не е хубаво да държим нещата вътре в нас. Ако не харесваме някой, задето поглъща прекалено много храна на всяко ядене, ние му го казваме. Равновесието зависи от одобрението и неодобрението на нашия паш, и оттам се определя какво е необходимо за благото на общността.
Кайку го гледаше с тъмночервените си очи, без да го прекъсва.
— Бях казал, че ти си се нагърбила с тази кауза поради егоистични причини и това е вярно — продължи той. — Важното е, че си самоотвержена в преследването на тази кауза. Правиш много жертви и не караш никого да стори онова, което сама не би направила. Възхищавам се на това. То противоречи на всичко, което съм научил от личен опит за жителите на Сарамир.
Девойката не можеше да реши дали да се чувства поласкана или обидена, задето Тсата я хвалеше, докато същевременно хулеше сънародниците й. Вместо това избра да бъде снизходителна.
— Ти си брутален в честността си и максимално откровен в мненията си — рече му тя с кисела усмивка. — На човек му трябва малко време, докато свикне с маниерите ти. Изобщо не се чувствам засегната от думите ти.
Спътникът й не каза нищо. Кайку остана загледана в него за известно време, ала лицето му си остана непроницаемо. Вече бе свикнала с него — с оранжево-русата му коса и с необичайно бледата му кожа, покрита с татуировки. Той вече не й изглеждаше чужд, а само странен — по начина, по който Лусия й изглеждаше странна. Езиковата бариера не представляваше проблем за ткиуратеца — той бе овладял тънкостите на сарамирския, откакто бе стъпил на брега на империята, и го говореше перфектно. А когато пожелаеше, можеше да бъде необичайно разговорлив.
— Какво си мислиш за нас, Тсата? — попита тя. — За Различните като мен?
Спътникът й се замисли за момент.
— Нищо — гласеше отговорът му.
— Нищо?
— Не можем да променим обстоятелствата около раждането си — рече той. — Един силен мъж може да е роден като силно дете и винаги да побеждава другарите си в борбата или вдигането на тежести. Обаче ако само използва тази сила, ако разчита единствено на нея, за да бъде приет от другите хора, ще се провали във всичко останало. Човек трябва да бъде преценяван по това как използва или превъзмогва онова, с което разполага.
Кайку въздъхна.
— Твоята философия е толкова елементарна и ясна — каза. — Ала понякога идеалът не може да издържи на реалността. Иска ми се животът да не беше толкова сложен.
— Вие сами си го усложнявате — изтъкна й Тсата. — С парите, собствеността и законите. Копнеете за неща, от които нямате нужда, и това ви прави ревниви, алчни и озлобени.
— Обаче сред тези неща са медицината, изкуствата, философията — отвърна му девойката. — Дали злините в нашето общество, от които страдаме, засенчват ползата от това да лекуваме епидемии, способни да унищожат по-малко развити култури като твоята? — Младата жена знаеше, че той няма да приеме това като обида, но си даде сметка, че преди няколко дни не би се изразила така директно. Изглежда, прямотата на нейния спътник се бе прехвърлила и на нея.
— Собственият ви мислител Джуджанчи разви теорията, че след подобна епидемия ще оцелеят само онези, които заслужават да продължат расата ни — възрази Тсата. — Че вашата богиня Еню изчиства по този начин слабите и ненужни елементи.
— Значи се оставяте прищевките на природата да правят с вас каквото си искат — опонира му девойката. — Живеете в гората и се оставяте да ви управлява, както прави с животните. В Сарамир ние владеем земята си.