— Не, вие сте я завзели — изтъкна ткиуратецът. — Отнели сте я от народа угати, който — според вашите собствени закони — е имал пълното право да живее тук. Не сте харесвали страната си, ето защо сте си отмъкнали друга.
— Междувременно сме спрели в Окхамба и така е възникнал твоят народ — напомни му събеседничката му. — Не можеш да ме накараш да се чувствам виновна за стореното от моите предци. Както сам каза — човек не може да промени обстоятелствата около раждането си.
— Не искам да се чувстваш виновна — каза татуираният мъж. — Аз само ти показвам цената на вашата „по-развита“ култура. Твоите сънародници не бива да се чувстват отговорни за нея, ала това, което не ми харесва, е, че пренебрегвате уроците на миналото, понеже са ви неприятни — по същия начин, както благородните семейства игнорират заплахата, която представляват Чаросплетниците за вашия континент.
Кайку мълчеше, заслушана в нощните гласове. Критиките на ткиуратеца изобщо не я обиждаха — собствената й култура отдавна се беше отрекла от нея, само защото беше Различна. Беше й интересно да се запознае с аналитичния поглед на Тсата върху културата й, да види и неговата гледна точка към нещата, които бе приела за даденост. През последните няколко дни бяха говорели много за различията си и тя с голямо любопитство слушаше разказите му за неговия народ. Някои от обичаите на ткиуратците й се струваха трудно приложими на практика, други й изглеждаха неразбираеми, ала някои аспекти на начина им на живот заслужаваха искрено възхищение.
Сега обаче пред тях стояха много по-належащи проблеми.
— Какво узнахме дотук? — изведнъж започна Кайку. — Вече сме наясно, че Чаросплетниците могат да контролират Различните. Не знаем точно как, но се убедихме, че е свързано с плужеците, които открихме в шиите на зверовете. Предполагам, че всеки хищник тук има подобен спътник.
— Научихме също и че не Чаросплетниците са тези, които ги управляват — добави Тсата, — а другите маскирани.
— Ако не за друго, тази информация може поне да послужи на нас — каза девойката, докато разравяше пръстта с крак. — И какво предстои?
— Трябва да запълним празнините в знанията си — отвърна Тсата. — Трябва да убием някой от мъжете с черните роби.
Следващият ден разцъфна ален и остана ален чак до пладне. Според аналите Суранануи вилня безспир в продължение на три дни в Тчом Рин след смъртта на императрица Лараня, връхлитайки ненадейно, без каквото и да е предупреждение. Урагани вършееха пустините на изток, пясъчни бури бушуваха и вдигаха облаци прах на такава височина, че замъгляваха взора на окото на Нуку. По-късно, когато новината за трагичната кончина на Лараня се разпространи из империята, хората взеха да говорят, че бурите били предизвикани от яростта на богинята Суран, разгневена заради смъртта на една от най-обичаните си дъщери, както и че Мос бил завинаги прокълнат от нея.
Лусия обаче не знаеше нищо за това, като изключим смътната тревога, която се бе просмукала в мозъка на костите й през онази сутрин, и остана загнездена там чак когато Суранануи отшумя. Сега момичето седеше на каменистия бряг на едно поточе в северната част на долината, където бе разположено Лоното, и зареяла взор далеч на изток.
Флен й правеше компания. Беше висок за годините си и имаше гъста тъмнокестенява коса, която се спускаше над очите му, а усмивката бе чест гост на устните му. Тази сутрин обаче той почти не се усмихваше.
Лусия се беше променила.
Тя не му беше казала нищо за пътуването до Алскайн Мар до деня, в който се бяха завърнали, ала дори тогава не му разкри кой знае колко. Момчето си даваше сметка, че никой от възрастните не го смяташе за достатъчно важен, че да получава такава информация, но самата Лусия бе взела решението да не споделя с него и това го нараняваше. Флен не се чувстваше особено изненадан — почти всичко, което приятелката му вършеше, беше необичайно, понеже тя сякаш живееше в някакъв различен свят и това я правеше толкова странна и очарователна. Тревогата на момчето обаче идваше от обстоятелството, че сега Лусия беше различна, и Флен се боеше да не се отчужди още повече от него.
В бледосините й очи се бе появила хладина, каквато нямаше преди. Беше изгубила нещо, придобивайки друго в замяна. Бе говорила със същество, стоящо едно стъпало по-ниско от боговете. Беше умряла, макар и за кратко, и това бе променило гледната й точка по начин, който Флен едва ли някога щеше да разбере. Лусия изглеждаше невероятно остаряла — не външно, а вътрешно, съдейки по тона и отговорите — и единственото, за което момчето можеше да си мисли, бе как беше изгубило най-добрия си приятел и колко несправедливо бе това.