Седяха заедно от доста време на брега на потока, облегнати на голяма скала. Земята бе обрасла с висока трева, чиито връхчета гъделичкаха сгъвките на коленете им. Небето бе обагрено в розово, а под тях, на дъното на долината, пасеше голямо стадо банати, наглеждани от дузина конници. Флен се загледа в ленивите животни, загребващи тревата с широките си жилави усти. Макар и да притежаваха огромни закривени рога, биковете ги използваха само в размножителния сезон, когато се състезаваха за женските; тези животни бяха изключително хрисими и сякаш съществуваха единствено за да осигуряват препитание на хищниците. В древните времена банатите се скитали свободно из равнините, ала сега се отглеждаха повсеместно заради месото и млякото им.
— Прости ми — ненадейно се обади Лусия, нарушавайки тишината.
— Винаги ти прощавам — вдигна рамене момчето.
Тя улови ръката му и облегна глава на рамото му.
— Зная какво си мислиш. Че нещата вече са различни.
— Така ли е?
— Не и между нас — отвърна момичето.
Флен се размърда, за да се настани по-удобно. Имаше костеливи рамене.
— Трябва да ме разбереш — продължи Лусия. — Има неща, които не мога да обясня. Неща, за които няма думи.
— Сякаш живееш на някакво различно място — каза Флен. — Все едно… се намираш зад някаква врата, а аз мога да надзърна само през процепите между нея и стената. Ти виждаш всичко в стаята, ала аз — не. Винаги е било така. — Той докосна изящната й китка. — Ти си сама и не допускаш никого вътре.
Някогашната Престолонаследничка се усмихна. Колко типично за Флен — да преобърне извинението й така, сякаш тя беше тази, която заслужаваше съчувствие.
— Може би не трябва да ти казвам това… — започна, а гласът й заглъхна.
— Ала ще го направиш — усмихна се момчето.
— Много е важно, Флен — предупреди го тя. — Не бива никой друг да го научава.
— Някога да съм се раздрънквал? — смръщи вежди той.
Лусия го изгледа за момент. Нямаше защо да се съмнява в него. Прекрасно знаеше, че момчето я смяташе за най-важният жив човек на света, и то не защото вярваше, че тя ще изцели земята или пък ще управлява империята. Просто тя бе неговият най-добър приятел.
Ала имаше едно нещо, на което тя още не знаеше отговора — защо той искаше да бъде с нея? Не че тя самата се смяташе за непопулярно хлапе — точно обратното, имаше доста широк кръг от приятели, които идваха при нея, без тя да полага никакви усилия от нейна страна. Очевидно те бяха привлечени от някакъв магнетизъм, струящ от нея, който тя не можеше да проумее — все пак, не беше сред най-общителните хора на света. Флен обаче на практика не се бе отделял от нея от деня, в който се срещнаха за първи път. Винаги я търсеше преди всички други, винаги проявяваше безкрайно търпение по отношение на капризите и странностите й. А тя не му даваше нищо. Наслаждаваше се на компанията му и му позволяваше да бъде с нея, ала си живееше в свой собствен свят — и, както се бе научила с течение на времето — беше безполезно да кани когото и да било да се присъедини към нея.
Ала той настояваше. Самият Флен беше популярно сред връстниците си момче и дъщерята на Анаис често се беше чудела защо не прекарва времето си с някой, с когото не трябва да полага такива големи усилия. Лусия беше най-важната за него и постепенно — постепенно — момичето започна да свиква с това. От всички хора, които познаваше, той я разбираше най-добре и тя го обичаше за това. Обичаше откритото му, самоотвержено сърце и неговата честност. Въпреки че бяха странна двойка, те бяха истински приятели — в онзи чист смисъл на думата, възможен единствено в годините преди съзряването да поквари отношенията между хората.
— Ще ти разкажа какво научих в Алскайн Мар — рече момичето.
— Духове, мислех си, че никога няма да направиш това — каза Флен закачливо.
Лусия не се засмя. Тя си припомни ужаса, изписан на лицето на Заелис, когато му разказа за нещата, които духът й бе показал, както и студенината в очите на Кайлин.
— Може би „научих“ не е особено подходяща дума — поправи се тя. — По-скоро… по-скоро сякаш си спомнях и предсказвах по едно и също време; сякаш това беше едновременно спомен от миналото и предсказание на бъдещето, което вече се е случило. В началото ми беше много трудно да разбера… все още ми е трудно дори да мисля за това. Нещата, които сега зная, не са особено ясни. — Тя погледна към земята и започна да си играе с едно стръкче трева. — Представи си, че се държиш за плавника на огромен кит, който те потапя по-дълбоко, отколкото някога си си представял — към чудесата и тайните на океанското дъно. Само дето очите ти не могат да се фокусират под водата и затова всичко е леко замацано. Не можеш да отвориш устата си, за да кажеш нещо. И рано или късно ще си спомниш, че запасите от въздух на кита са много по-големи от твоите.