— Във всяко парче?
Лусия кимна.
— Фрагменти от раздробения бог. Лежали са тук хиляди години, докато случайността не извадила на бял свят едно от тях — там, където сега се издига Адерач. Сега то използва Чаросплетниците да изкопаят останалите парчета и да ги пробудят с кървави жертвоприношения. Те са свързани, както и Чаросплетниците са свързани, като в мрежа. Всяко следващо парче, което изкопаят, прави цялото по-силно; всеки следващ фрагмент дава на Чаросплетниците повече сила. Това са отломките от Арикарат — и с всяко следващо находище на вещерски камък Чаросплетниците приближават часа на неговото възкресение. — Очите й се изпълниха със сълзи, а гласът й притихна зловещо: — Той е толкова бесен, Флен. Усетих яростта му. Все още е слаб, бледа сянка на предишното си същество, и е безсилен; ала омразата му е безгранична. Той иска да завладее тази земя и всички други земи. И когато достатъчен брой вещерски камъни бъдат пробудени, Арикарат ще се завърне, за да потърси възмездие.
Флен бе застинал безмълвен. Окото на Нуку блестеше злокобно, обливайки долината с ужасното си кърваво сияние.
— Силата му вече работи срещу Еню и нейните деца, боговете и богините на естествените неща — продължи Лусия. — Самото му съществуване покварява земята, деформира животните и хората, които се хранят със заразената реколта. Ако той победи тук, ще прехвърли битката в Златните владения, срещу самите богове. Ето защо трябва да го спрем. Защото, ако Чаросплетниците и вещерските камъни не бъдат унищожени своевременно, те ще погълнат целия свят като гигантско черно було. И това ще бъде само началото.
Една сълза се търкулна надолу по бузата й.
— Това е нова война на боговете, а бойното й поле е тук, в Сарамир. Съдбата на целият свят зависи от изхода й.
Двадесет и четвърта глава
Сиви облаци обсипваха небето над Зила, спускайки мрачна пелена над града и околностите. Един ездач в униформата на рода Винаксис препусна от масивната южна порта на селището, насочвайки се към хълмовете, където чакаха войските, строени сред огромните обсадни машини. Вратите на града веднага се затвориха с грохот зад гърба му.
Кседжен го наблюдаваше през прозореца на кабинета си на върха на крепостта скръстил ръце зад гърба си. Когато конникът се изгуби от погледа му, се обърна и закрачи към мястото, където стоеше Баккара и чешеше челюстта си. Мишани се бе разположила на едно диванче — дългата й коса падаше свободно по раменете й, а очите й не разкриваха нищо.
— Какво мислите? — попита ги водачът на Айс Маракса.
Баккара вдигна рамене.
— Има ли някакво значение? Така и така ще ни нападнат, независимо дали ще им дадем „жест на добра воля“, или не. Те просто искат да се отърват от неприятната отговорност да се разправят с купчина аристократи, вбесени, че техните синове и дъщери са били убити по време на освобождението.
— Освобождението? — каза Кседжен и се засмя. — Духове, говориш също като онези от другата страна.
Воинът разпери ръце.
— Ако победят, ще го нарекат точно така — каза спокойно той. — Пък и, честно казано, какъв избор имаме? Не можем да им изпратим никакви заложници. Тълпата ги разкъса, когато превземахме този град.
— Тази новина едва ли ще ви донесе нови приятели — отбеляза сухо Мишани.
— Значи ще им откажем — завърши Кседжен, изщраквайки с пръсти. — Нека вярват, че имаме заложници. Както казваш, така или иначе ще ни атакуват — рано или късно. Ала аз вярвам в стените на Зила, за разлика от теб. — Той завърши, хвърляйки изпепеляващ поглед към едрия мъж.
— Не бих ви посъветвала да постъпите така — обади се Мишани. — Директният отказ ще ги накара да си мислят, че сте своенравни и неспособни на преговори. Следващия път няма да се церемонят с вас. А не е изключено някой ден да имате нужда от преговори — в случай че нещата не се развият според плана ви.
Баккара едва успя да прикрие усмивката си. За толкова дребничка и фина жена Мишани бе невероятно самоуверена. Доказателство за политическите й умения, демонстрирани през последните два дни, беше фактът, че Кседжен я бе назначил за свой главен съветник, въпреки че девойката още не му беше отговорила категорично дали смята да помогне на Айс Маракса, или не. Водачът на организацията имаше отчаяна нужда от нейните съвети, от подкрепата на Баккара и изобщо от всеки, който проявяваше повече решителност от него. По въпросите, засягащи Лусия, той бе енергичен и непреклонен, ала след като бе завоювал града, изведнъж започна да проявява несигурност какво да прави с него. Чернокосият мъж нямаше никакви познания по военно дело и оставяше всичко на Баккара, когото бе направил втори главнокомандващ в Зила.