Ала, в крайна сметка, имаше и нещо друго, което я тласна към него; което я накара да захвърли изтънчеността заради бързото удоволствие. Заминаването на Чиен я бе изпълнило със самота, която тя не си представяше, че може да изпитва и бе отворило в нея зейнала празнина, която девойката искаше колкото се може по-скоро да запълни. Неосезаемата намеса на майка й в нейните работи й беше напомнила какво бе изгубила всъщност и колко много бе пожертвала, опълчвайки се срещу баща си. Ала сега просто не можеше да си позволи да скърби. Залогът беше твърде голям.
Тя не беше толкова глупава, за да си въобразява, че ще успее да погребе завинаги болката сред конвулсиите на оргазма, но така поне щеше да се отърве от нея за известно време.
След това тя остана да лежи в леглото на войника, прилепила голото си тяло до неговото — изящната й длан галеше обсипания с белези гръден кош на Баккара, а показалецът й си играеше с твърдите косъмчета, покрили изпъкналите му пекторални мускули. Той я бе прегърнал с масивната си ръка и въпреки че беше слабичка и кокалеста, Мишани се чувстваше мека в обятията му. Топлината на мъжкото тяло беше нещо, което тя почти бе забравила, че й липсваше напоследък.
— Не мислиш, че Кседжен би могъл да направи това, нали? — попита тихо тя.
— Хъмммм? — измърмори сънено воинът.
— Не мислиш, че ще може да доведе този бунт до победа.
Той въздъхна нервно, без да отваря очи.
— Съмнявам се.
— Тогава защо…
— Цяла нощ ли ще ми задаваш въпроси?
— Да — усмихна се тя. — Поне докато не получа някои отговори.
Партньорът й изсумтя и се завъртя така, че застанаха лице в лице. Тя го целуна бързичко по устните.
— Кошмарът на всеки мъж — избоботи той. — Жена, която не млъква, след като си се погрижил за нея.
— Просто се интересувам какви са шансовете ми да преживея ситуацията, в която ти ме забърка — каза тя. — Ти самият защо си тук?
Той я погали по косата с върховете на грубите си пръсти.
— Родом съм от Новоземие — започна. — Когато бях малък, там редовно избухваха конфликти. Спорове за земи, търговски стълкновения… Тогава бях още момче — бедно, здраво бачкащо и преизпълнено с гняв. Най-доброто, на което можех да се надявам, беше да стана войник, ето защо се присъединих към войската на Марк — нещо като неголяма селска армия. Оказа се, че имам талант за тази работа. Бях взет като новобранец във войската на един дребен благородник, спечелихме няколко битки… Богове, дори аз започнах да се отегчавам…
Мишани се засмя.
— Продължавай — каза му тя.
— По-добре да пропусна тая част. Много години — ама наистина много години по-късно — станах пълководец в армията на рода Амача, на другия край на континента. Тогава бях станал нещо като наемник — вече не бях обвързан от клетва за вярност, тъй като моят баракс бе направил тъй, че да го убият, барабар със семейството му. Присъствах на битката пред Аксками преди пет години.
Младата жена потръпна инстинктивно.
— Не се тревожи — изхили се Баккара. — Изобщо не те обвинявам за това, което стори баща ти. Особено след като Кседжен ми разказа за отношенията ви. — Усмивката му внезапно помръкна и той стана сериозен. — Много мъже, които познавах, загинаха в тази битка. Извадих голям късмет, че останах жив. Ала какво да се прави — такъв е животът на войника. Приятелите умират, а битките завършват ту с победа, ту с поражение. Правя най-доброто за себе си и за моите хора, ала всъщност съм само частица от хилядите. Нищо повече от един мускул. Мозъкът е този, който управлява всички нас. Онези горе носят отговорността за клането — Сонмага беше глупак, а баща ти прояви голямо вероломство. Толкова много хора загинаха заради тях.
Мишани не знаеше как да отговори на това. Изведнъж си даде сметка колко силен беше мъжът, в чиято постеля лежеше. Можеше да прекърши костите й като съчки, стига само да стегнеше малко ръката, която бе обвил около раменете й.
— Някъде по това време си казах, че съм приключил с войниклъка — продължи Баккара. — Само дето войниклъкът не беше приключил с мен, както излезе. Прекарал съм над трийсет години, сражавайки се в битки на други хора, висейки около лагерни огньове с другарите си, без да знам дали ще съм жив на другата сутрин, дали ще хъркам в някоя палатка или ще марширувам нейде из Сарамир. Може да не ти се вярва, ама е трудно да се откажеш. Между хората, които се сражават заедно, се оформя такава здрава връзка, която надали съществува някъде другаде. Опитах се да се установя на едно спокойно местенце, но не ми понесе; вече бях войник и в кръвта си.