Мишани си отдъхна, когато той отмина опасната тема за престъпленията на баща й, и започна лениво да прокарва върховете на пръстите си по мускулестите му ръце, докато го слушаше.
— И така започнах да скитам. Не можех да си намеря цел. До този момент никога не бях имал нужда от цел в живота си. Порках в някакъв бардак, когато чух за сефте за Айс Маракса. Не знам защо, ама се заинтригувах. Започнах да събирам сведения за тях, не след дълго те разбраха за това и ме откриха.
— Намерил си нещо, в което да вярваш — подхвърли му дългокосата девойка.
Той сбърчи нос, сякаш се погнуси от думите й.
— По-скоро сметнах, че каузата им си струва. Аз съм последовател, госпожице Мишани, а не водач. Мога да командвам хората, ала не съм аз този, който започва войните, нито пък искам да променя света. Това не е за хора като мен; това е за хора като Кседжен. Той може и да не разбира нищо от военно дело, ама е истински лидер. Привържениците на Айс Маракса биха дали живота си за него.
— Ами ти?
— Аз бих умрял заради Лусия — каза той. — Това според мен е най-смислената от всички каузи, за които съм се борил през живота си. Пък и да си го кажа правичката — в повечето битки съм участвал за пари.
И двамата останаха безмълвни за известно време. Баккара тъкмо се унасяше отново, ала почувства, че на лицето на Мишани изплува усмивка.
— Усещам, че искаш да кажеш нещо — изръмжа той. — Хайде, казвай, че най-после да спим.
— Не ми отговори на въпроса.
— На кой въпрос?
— Защо си помогнал да превземете Зила, ако си чувствал, че няма да можете да удържите града?
— Кседжен не мислеше така. Той вярваше в победата. Това е всичко. — Той се замисли за миг. — Пък и още нищо не се знае.
— Значи не поемаш никаква отговорност? Съзнавал си, че това е глупост, ала въпреки това си го последвал.
— Следвал съм и по-големи глупаци — въздъхна Баккара. — А с отговорността да се занимават философите и политиците. Аз съм войник. Колкото и да ти се струва трудно да си го представиш, аз правя това, което правя, без да се ръководя от каквито и да е мотиви — просто изпълнявам заповеди.
— А може би просто не можеш да видиш своя собствен мотив.
— Жено, ако не млъкнеш веднага, ще трябва да направя нещо, за да ти запуша устата.
— Така ли? — попита невинно Мишани. — И какво ще е то?
Баккара й показа и след това девойката го остави да спи; самата тя обаче остана будна и се отдаде на размишления.
Не можеше да напусне Зила; Кседжен нямаше да я пусне. Тя обаче определено нямаше никакво намерение да остане затворена тук през следващата една година. Хрумна й, че можеше да покани баракс Зан в града, под предлог, че ще му съобщи важни неща за Лусия, и тогава да се опита да го вербува за Либера Драмач, известявайки го, че организацията държи дъщеря му. В Зила тя щеше да преговаря от позицията на силата и благородникът щеше на всяка цена да я изслуша. Ала ето че Кседжен отново се оказваше проблем — най-вероятно той щеше да я спре веднага, след като научеше какво бе намислила.
Лидерът на Айс Маракса беше пречка, която трябваше да бъде премахната. Баккара не само щеше да бъде по-добър водач (да не говорим за военните му умения, които щяха да запазят Зила от враговете), но и щеше да се поддава много по-лесно на влиянието й. Следователно, трябваше да започне бавно да обработва Баккара и Кседжен, подкопавайки позициите на единия, за да възкачи воина — и респективно себе си — на върха. Веднъж след като Баккара получеше властта, Мишани щеше да го манипулира във всичко, докато Кседжен беше прекалено твърд, прекалено непреклонен в убежденията си.
Вече имаше цел. Единственото, което й трябваше, за да я постигне, беше време…
Беше тъмно там, където се намираше Мос.
Въздухът миришеше на кръв. Чудовищни силуети се открояваха в мрака отстрани и над главата му. Отгоре се чуваше тих звън на метал — дрънчене на вериги, поклащащи се лениво в горещината. Единствената светлина идваше от въглените в огнището на пода.
На фона на тази светлина бавно изплува мъртвешко лице — маска от съсухрена кожа със зейнала паст, обрамчена от качулка и забулена в сянка. Мос се вгледа в нея — собствените му черти бяха измъчени и изпити, очите му се бяха подули от плач, а лицето му беше подпухнало.