— Така изглежда — каза спътникът й, ала гласът му беше топъл и това я накара да се усмихне.
Чиен ос Мумака лежеше на една рогозка в медицинската шатра на армията, обсадила стените на Зила, и ту изпадаше в несвяст, ту се свестяваше. Сънят не идваше при него, а тялото го болеше ужасно, създавайки впечатлението, че краищата на костите му се търкаха болезнено една в друга. Като изключим присъствието му, шатрата беше празна; наредените в редица рогозки очакваха да бъдат запълнени, когато започнеше конфликтът. Помещението бе прохладно и обгърнато в полумрак, а отвъд стените му се дочуваха приглушените звуци от военния лагер — човешки гласове, пръхтене на коне, пукот на горящи съчки и множество неразличими проскърцвания, потраквания и пъшкания. Тук, от южната страна на обсадения град, досадните нощни насекоми не бяха толкова много и поне нощта бе спокойна.
Бяха му оказали лекарска помощ веднага след появата му в лагера и Чиен изпи предложената му настойка, която трябваше да потуши треската му. Търговецът каза, че се налага спешно да види баракс Зан, ала лечителят му отказа; тогава болният рече, че известието, което носи, има огромно значение и Зан ще бъде много ядосан на този, който го е забавил. Това накара лечителя да си помисли. От търговския си опит Чиен знаеше много добре, че хората са по-склонни да свършат нещо, когато им внушиш, че ще отговарят за последствията от бездействието си. Обаче лечителят не обичаше да му заповядват в собствената му шатра, Чиен беше тежко болен, а и Зан сигурно вече си беше легнал.
— На сутринта — каза му остро лечителят. — Тогава вече ще можете да приемате посетители. Аз аз ще попитам дали бараксът има желание да ви види.
Търговецът нямаше друг избор, освен да се примири с това.
След като остана сам, той започна да си мисли за събитията от днешния ден. Богове, тази Мишани беше невероятно проницателна! Мъжът не знаеше дали трябваше да се чувства засрамен или просто да се примири с обстоятелството, че тя го беше надхитрила накрая. Едва ли трябваше да се обвинява, задето си беше тананикал онази песничка насън. Той си мислеше, че тук по-скоро ставаше въпрос за волята на боговете — по-специално на Миен, богинята на съня, която имаше доста от кръвта на по-малкия си брат Шинту във вените си. А при това положение защо трябваше да се чувства зле?
Девойката беше права — той трябваше да признае това, макар и с неохота. Най-добрият начин да й помогне беше да я остави. Откакто бе покрай него, я бяха нападали два пъти и той нито веднъж не бе успял да я защити — тя все се изплъзваше на косъм от опитите за посегателство върху живота й. Чиен нямаше престава каква игра играеше дъщерята на Авун със Зан, но беше доволен, че щеше да излезе от тази афера, след като предадеше съобщението си. тогава щеше да е изпълнил дълга си, а ако Мишани останеше жива, Мураки щеше да е обвързана с клетва да освободи рода Мумака от тежката за него обвързаност с рода Коли.
Търговецът се усмихна въпреки мъчителната си треска. През целия си живот беше водил непосилни битки, опитвайки се да надмогне вредата, която му носеше обстоятелството, че бе осиновен. Никак не му помагаше и обстоятелството, че после родителите му бяха успели да имат свои собствени деца, въпреки че лечителите не вярваха в това. Всеки ден Чиен трябваше да се доказва сред своите братя, ала макар че нямаше нито образованието, нито елегантността, нито изтънчеността на братята си, той държеше главата си гордо вдигната. И сякаш не бе достатъчно, че именно той бе успял да измие позорното петно и да превърне рода Мумака в първостепенен фактор в морската търговия, ами сега трябваше пак той да освободи семейството си от дълга, който родителите му бяха стоварили върху потомците си, избирайки любовта пред политиката.
Булото на унеса започна бавно да обгръща съзнанието му, предлагайки му спасение от треската; в следващия момент обаче Чиен внезапно се разсъни, когато нещо надигна платнището на шатрата. Той надигна глава, опитвайки се да различи нещо в мрака, ала не можеше да фокусира погледа си.
Не виждаше никого, но това не намали тревогата му. В шатрата имаше още някой. Усещането за някакво чуждо присъствие пропълзя по кожата му. Търговецът се изправи на лакти и отново се огледа, опитвайки се да намери сянката, която бе мярнал. Усети как му се завива свят. Дали имаше халюцинации? Лечителят го бе предупредил, че настойката можеше да има странични ефекти.
— Кой е тук? — попита накрая, неспособен да понася повече изнервящата тишина.
— Аз — рече някакъв глас до главата му и Чиен подскочи от изненада. Някакъв черен силует, замъглен от билките в настойката му, стоеше до рогозката му.