— Ти причини много неприятности на моя работодател — изсъска мъжът и в този момент легналият мъж усети как нечия ръка в ръкавица притиска носа му, а някакво дървено шишенце се допира до устните му, преди да е успял да ги затвори. Търговецът се замята, опита се да изкрещи и да изплюе течността, проникнала в устата му, обаче друга ръка го сграбчи през устата и вирна главата му нагоре. Той инстинктивно преглътна, за да прочисти трахеята си, и едва тогава осъзна какво бе направил всъщност.
— Добро момче — продума сянката. — Изпи си лекарството.
Чиен спря да се бори, а очите му се разшириха в безмълвен ужас. Обземаше го някаква нова сънливост, която превръщаше мускулите му в олово. Изведнъж крайниците му станаха прекалено тежки, а главата му се отпусна върху възглавницата. Зловещ сън спусна черните си криле над него — прекалено бързо, за да може да направи каквото и да било.
Само след секунди той вече лежеше вцепенен, с отворени очи, а черните му ириси се взираха изцъклено в тавана на медицинската шатра. Непознатият отдели ръце от лицето на Чиен и остана загледан в жертвата си, докато дишането й първо стана повърхностно, а после спря съвсем.
— Предавам те на Омеча и Нокту, Чиен ос Мумака — рече убиецът, затваряйки клепачите на търговеца с пръсти. — Дано имаш повече късмет в Златните владения.
С тези думи сянката излезе от шатрата, приемайки отново облика на войник от армията на баракс Мошито. Баракс Авун ту Коли може и да се намираше далеч на запад, ала ръцете му бяха дълги.
Чиен лежеше в тъмнината, а плътта му бавно изстиваше. На сутринта щяха да припишат смъртта му на треската. А посланието до баракс Зан така и нямаше да достигне до него.
Реки ту Танатсуа, девер на Кръвния Император на Сарамир, се беше свил в ъгъла на изоставената колиба и ридаеше над косите на сестра си.
Беше прекосил Ран по залез, след като бе яздил като обезумял от Аксками през цялата нощ. Мостът на Източния път беше прекалено опасен, ала момчето без проблеми намери лодкар, който да го прекара през реката. Човекът не му поиска никакви пари и Реки би трябвало да се чувства благодарен за това, ако не бе обсебен от едно-единствено чувство — скръб. Ето защо сега ридаеше безутешно в старата колиба, подслонявала едно време полските работници, сред миризмата на прогнилия сламеник. Конете пръхтяха неспокойно, непривикнали към подобни затворени пространства, ала младежът не смееше да ги остави отвън. Той им даде да пощипнат малко овес и те престанаха да му обръщат внимание.
Беше яздил цял ден и цяла нощ, ала ето че сънят все не идваше. И пет пари не даваше за това — дори и никога повече да не можеше отново да заспи. Момчето не вярваше, че неизмеримата мъка, горчивина и болка изобщо ще отшумят някога. Колко жесток беше светът — точно когато бе намерил такова блажено щастие с Асара, всичко изведнъж се сгромоляса и той бе запратен в нощта, принуден да изостави сестра си и да се нагърби с ужасна отговорност. Той не можеше да се застави да си спомни ужасното състояние, в което бе заварил Лараня — то бе същинско богохулство срещу личността, която беше тя, каквато винаги е била, преди Мос да я пребие по този начин. Агонията изглеждаше твърде всеобхватна, за да може да му позволи да си поеме дъх; а физическата болка, раздираща стомаха и гръдния му кош, съвсем го сломяваше.
Той изобщо не подозираше, че сестра му вече беше мъртва.
Те щяха да го търсят, бе му казала тя. Щяха да се опитат да го спрат. Да го преследват. Мос бе преминал чертата и никой не можеше да каже на какво е способен сега. Реки не можеше да разбере това — той не знаеше какво възнамеряваше да стори сестра му, как щеше да се подложи на унижение пред всички слуги в Цитаделата, така че мълвата да бъде неугасима, нито пък как планираше да сложи край на живота си, за да стовари бича на възмездието час по-скоро върху своя съпруг. Момчето не вярваше, че Кръвният Император би дръзнал да го задържи и затвори в Цитаделата против волята му — колкото и отвратителни да бяха действията му, отвличането на дете надминаваше всякакви граници.
Ала нито едно от тези неща нямаше значение. Черната коса на сестра му беше омотана около дясната му китка. Тя го бе заклела да я отнесе на баща им и Реки бе длъжен да стори това. По този начин родът Танатсуа щеше да се нагърби с възмездието, а тъй като бе най-могъщото семейство в Тчом Рин, щеше да призове и другите фамилии в името на Суран да се присъединят към него. Младежът не хранеше никакви съмнения, че баща му ще събере голяма войска под знамената си.
Пустинните аристократи живееха доста изолирано, интересуваха се предимно от проблемите в своите владения и не обичаха да се месят в политическите игри на благородниците от западната част на империята. Императорите и Императриците бяха доволни от това положение. Пустинята беше изключително мъчен за управление район за местните баракси, въпреки обстоятелството, че разполагаха с Чаросплетници, и онези, които живееха на запад от планините Тчамил, нямаха никаква представа за трудностите, с които се сблъскваха поклонниците на Суран. Въпреки че бяха част от империята, в такава обширна страна като Сарамир дори съседните култури понякога се възприемаха като чужденци.