После дойде ред и на Императрицата. Реки й беше казал за сънищата, които тормозеха Мос, и Асара съпостави тази подробност с армията, които събираше родът Керестин, наближаващия глад и онова, което бе научила за Чаросплетниците в облика на Саран Иктис Марул. Изводът беше само един, ала тя отдавна беше подозирала това. Чаросплетниците караха Мос да побеснее от ревност. Те искаха от него да направи нещо лошо на жена си.
Вещерите искаха да въвлекат пустинните баракси в конфликта. А следователно и Асара. Когато изникна подходящата възможност, тя изобщо не се поколеба.
Ако имаше едно нещо, което красавицата да знаеше със сигурност, това бе следното: Либера Драмач не можеше да победи Чаросплетниците при сегашното положение на нещата. Нито сега, нито след десет години… а може би никога. В мига, в който Лусия се разкриеше и предявеше своите претенции към трона, тя щеше да бъде убита, а организацията, която Заелис бе градил с толкова труд и мъка — унищожена на часа. Лусия не можеше да победи Империята.
Ала, с малко помощ от страна на Асара, Чаросплетниците можеха да сторят това.
Двадесет и шеста глава
Нападението над Зила започна в мъртвилото на нощта.
Облаците, които галеха западния бряг на Сарамир, по залез слънце се бяха превърнали в мрачна плащеница, и когато здрачът се спусна, тъмнината бе вездесъща. Никакви звезди не се виждаха, Аурус бе почти невидим, а Иридима бе редуцирана до мъгливо бяло петънце. После започна дъждът — отначало капеше едва-едва, а после постепенно се усили и накрая прерасна в истински порой — болезнен и агресивен. Водните капки мокреха дрехите на мъжете, които стояха на стража и се взираха в лагерните огньове на противника, проблясващи в пръстеновидна форма около хълма, където се издигаше разбунтувалия се град. В крайна сметка огньовете изгаснаха, потушени от природната стихия.
Пороят продължи с часове. Градът очакваше търпеливо неговия край, ала небесата сякаш бяха бездънни.
Човекът, който първи забеляза, че нещо не беше наред, бе един калиграф — образован мъж, който, подобно на мнозина други, се бе оказал пометен от събитията, преобърнали ситуацията в Зила, и просто не знаеше как да заплува срещу могъщата вълна. Той беше назначен като страж на градските стени от някаква организация, за която никога не беше чувал, и прие абсолютно безропотно това решение. Сега бе подгизнал до кости и държеше пушка, с която не знаеше как да си служи, очаквайки всеки момент да бъде пронизан в челото от някоя стрела, долетяла от бездната отвъд стените на града.
Навярно тези мрачни очаквания го бяха направили по-бдителен от другите стражи, които бяха позагубили първоначалния си възторг от завземането на властта и вече се бяха примирили с перспективата да прекарат една дълга есен и още по-дълга зима, затворени зад стените на древния град. Какъв избор имаха? Не им допадаше идеята да се оставят на милостта на армиите, които ги чакаха отвън, дори и да можеха да дезертират. Някои от тях вече започваха да си задават въпроса дали нямаше да е по-добре, ако бяха оставили Губернатора да задържи складираните провизии, пък каквото щеше да става с прословутия глад; събратята им обаче им напомниха, че те разсъждават от гледната точка на пълния тумбак и че ако мизерстваха, едва ли щяха да бъдат толкова незаинтересовани. Важното бе, че в Зила имаше храна, и то повече, отколкото щяха да намерят навън.
Също като краснописеца, мнозина се чудеха как се бяха забъркали в тази каша и какво можеха да сторят, за да се измъкнат живи от нея.
Тормозен от подобни мисли, калиграфът се взираше унило в мрака, а дъждът не намаляваше нито за миг енергичния си устрем. Изведнъж обаче му се стори, че долавя някакви шумове, различаващи се от монотонното барабанене на капките. Някакво проскърцване, като от скрибуцащо дървено колело… Боязлив човек по природа, той не искаше да му се подиграват, в случай че звуците се окажеха плод на въображението му, ето защо не съобщи нищо на колегите си. Проскърцванията обаче не изчезнаха — човечецът продължи да ги чува отново и отново и постепенно в гърдите му възникна предчувствието, че нещо не беше наред. Най-накрая краснописецът преодоля притеснението си и каза на съседа си по стража за странните шумове. Той се заслуша и след известно време докладва на командващия ги офицер. Той поиска да чуе мнението на калиграфа, към което се присъединиха и други войници, които също бяха обърнали внимание на едва доловимите проскърцвания. Офицерът се вторачи в тъмнината, ала облачното време и дъждът създаваха непрогледна завеса, пред която човешкият взор се оказваше безпомощен.