— Няма да остана тук! — отсече Мишани. — Едва ли в Зила има по-важна мишена от крепостта. Да тръгваме. Изобщо не се тревожи за мен; ще се пазя.
Това беше първото нещо, което й хрумна; не можеше да му каже защо искаше да го придружи. След като се замисли обаче, си даде сметка, че думите й не бяха напълно лишени от истина — перспективата да остане сама тук я плашеше, а и не искаше да бъде в неведение относно съдбата на града.
— Права си — избоботи Баккара. — Знам едно място, където ще бъдеш в по-голяма безопасност.
Младата жена тъкмо възнамеряваше да го попита какво искаше да каже, когато вратата на помещението се отвори с трясък и вътре нахълта Кседжен, бръщолевейки трескаво. Очевидно изобщо не си беше лягал да спи, понеже дрехите му бяха изрядни, а косата му не бе разрошена. За краткото време, през което познаваше лидера на Айс Маракса, Мишани бе стигнала до извода, че той страдаше от хронично безсъние.
— Какво правят тези хора? Какво става? — изкрещя той и в същия момент съзнанието му забеляза присъствието на Мишани в стаята. Той погледна към Баккара, а на лицето му бе изписана изненада — очевидно не знаеше, че той и благородничката бяха прекарали заедно нощта. — Баккара, какво по…
— Нападат ни, глупако, както ти казах, че ще стане! — извика воинът. Той блъсна Кседжен настрани и излезе с бързи крачки от стаята. Лидерът на Айс Маракса и Мишани го последваха по коридора. Към глъчката навън се бе примесил и пукотът на пушки — явно бранителите на Зила най-накрая се бяха организирали да дадат някакъв отпор на противника си.
— Но нали преговаряхме? — извика недоумяващо чернокосият мъж, който трябваше да подтичва, за да не изостане от енергичните крачки на Баккара. — Не ги ли интересува какво ще стане със заложниците? Нима ще дръзнат да сравнят със земята един имперски град?
— Ако се налага — отвърна мрачно опитният боец.
Като войник той отдавна беше свикнал с проявите на некомпетентност от страна на командирите си и те вече не му правеха чак такова впечатление, както едно време. Спецификата на военната йерархия беше такава, че дори когато военнослужещият съзнаваше, че заповедта на по-висшестоящия от него е погрешна, той беше длъжен да я изпълни. Дълбоко в сърцето си Баккара не вярваше, че бараксите Зан ту Икати и Мошито ту Винаксис са способни на подобна маневра, обаче бе предупредил Кседжен за тази възможност.
Ръководителят на Айс Маракса обаче изобщо не бе взел думите му под внимание. Той продължаваше да вярва — както беше вярвал винаги, — че войските на империята щяха само да стоят пред стените на Зила и да чакат. Че щяха да си губят времето с разни дипломатически ходове, залагайки на това, че бунтовниците щяха да се отегчат и демобилизират с течение на времето, след което щяха да се обърнат към самите жители на обсадения град, засипвайки ги с щедри предложения в усилията си да инициират вътрешен преврат. И едва в краен случай щяха да се опитат да щурмуват стените, ала това хич нямаше да е лесна работа, като се имаше предвид стръмния склон на хълма, където се издигаше Зила. Кседжен си мислеше, че имперските сили де факто бяха с вързани ръце — те едва ли биха искали да причинят щети на един от най-древните градове в Сарамир, а и самият Кръвен Император едва ли би одобрил избиването на голям брой селяни и дюкянджии, повечето от които (както се смяташе) бяха заставени насила да участват в метежа.
Ако Кседжен изобщо умееше нещо, това бе да манипулира хората, да ги вдъхновява и да посява в тях семената на съмнението. Той възнамеряваше да използва времето на обсадата за целите на организацията си — искаше му се да разпространи доктрината на Айс Маракса сред всички жители на града, да осмисли живота им, да им даде нещо, в което да повярват. А след като те прегърнеха идеите му, след като повярваха в неземния характер на Престолонаследничката, вече щяха да бъдат несъкрушими. Трябваше да пазят силите си за гражданската война, която рано или късно щеше да избухне.
Кседжен възприемаше нещата само от своята гледна точка и предполагаше, — за съжаление — че всеки образован човек би мислил така. В крайна сметка, разумът си беше разум, нали така? Той си въобразяваше, че обсадата на Зила ще се окаже всъщност една битка на волята — сблъсък между волята на благородниците отвън и неговата собствена воля — в която щеше да надделее той. Ала ето че беше сбъркал.
Баккара, Кседжен и Мишани се спуснаха тичешком по стълбището на крепостта, което се беше пропукало на две места от могъщите експлозии. Когато стигнаха до подножието на стълбите, опитният воин се обърна към стражите, които ги охраняваха. Те бяха професионални войници и едва ли щяха да напуснат поста си, независимо от царящия навред хаос.