— Съберете повече мъже! — извика им Баккара. — Рано или късно тези хора ще вземат да си помислят, че единственото безопасно място в Зила е крепостта и ще поискат да влязат. Вие ще трябва да им попречите. Не искаме да си търсят убежище; искаме да се бият!
Началникът на стражата му отдаде чест, потупвайки гърдите си с длан, след което се зае да дава нареждания. Баккара не остана да провери как се изпълнява заповедта му. Вместо това се насочи към южната стена, където звуците от развихрилата се битка раздираха нощта.
Тези от привържениците на Айс Маракса, които имаха опит във военните дела, знаеха, че превръщането на занаятчиите и селяните в ефективна военна сила ще се окаже доста трудна задача. Бойната тактика на бараксите явно целеше да предизвика смут и объркване сред редиците на бунтовниците, ала дори те не бяха очаквали такава забележителна суматоха. Мортирите запращаха смъртоносния си товар към града без никаква конкретна цел; където и да падаха снарядите им, все причиняваха сериозни поражения. Бранителите на Зила се бяха готвили за битка, ала това не беше битка, а касапница.
Или поне така изглеждаше. Всъщност, както Баккара прекрасно знаеше, жертвите бяха доста по-малко от видимото ниво на разруха. Очевидно намерението на атакуващите беше да всеят паника в сърцата на бунтовниците, като създадат впечатление за разгром. Всъщност дъждът бе попречил на разпространението на повечето пожари, а външните стени на Зила бяха все така здрави и непокътнати, каквито са били винаги. Защитниците на града обаче виждаха само горящите си домове и паникьосаните хора, които бягаха по осеяните с каменни отломки улици, поради което мнозина от тях напускаха поста си, за да се опитат да спасят любимите си хора от опасността.
На хората на Баккара им отне доста време, докато приведат в готовност топовете на Зила, ала след като сториха това, дойде ред и на войската на нападателите да бъде засипана с дъжд от гюлета. Небосводът бе озарен от пламтящи ракети, по които бунтовниците се ориентираха в непрогледната тъма, обсипвайки със стрели, куршуми и снаряди газещите из калта имперски войници. Усилията на бранителите не останаха без резултат — по фланговете на настъпващата армия паднаха доста жертви, макар и ядката на всеки отряд да остана незасегната. Взводовете продължаваха своето настъпление, а зад тях проскърцваха огромните стенобойни машини, които се поклащаха като гигантски чудовища в мрака.
Най-лошото последствие от хаоса обаче беше следното: всички очи бяха обърнати на юг и никой не гледаше на север, към реката.
Тъмнината, дъждът и облаците бяха прикрили армиите на бараксите извънредно ефективно; те бяха послужили по същия начин и на неголемия отряд войници, успели да преминат Зан и да се изкачат по стръмния склон на хълма чак до малката порта горе. Когато стигнаха там, се разпръснаха покрай стената. Мъжете, които охраняваха северната стена, не бяха отслабили своята бдителност, ала при настоящите условия бе невъзможно да се види нещо, пък и суматохата, предизвикана от грохота на топовете и експлодиращите снаряди, бе хвърлила по-лабилните войници в паника. Заповедта на командира на стражата да се изстреля сигнална ракета от северната част на града се изгуби нейде по трасето, и докато той очакваше отговора, който така и не дойде, бедата ги връхлетя.
Малката порта на върха на хълма се охраняваше от четирима войници. Тя бе изключително здрава и масивна, беше изработена от дебело дърво и обкована със стоманени листове. Самият наклон на хълма под нея, както и каменните стъпала, започващи от доковете долу, обричаха на неуспех всеки опит да бъде превзета. Противниците нямаше как да не използват стръмното и тясно стълбище, понеже обраслият с трева склон от двете му страни беше прекалено стръмен и хлъзгав, особено пък в такова дъждовно време. Дори и нападателите да успееха да достигнат до стените, неравният терен щеше да ги принуди да стоят плътно до тях, което пък означаваше, че защитниците можеха преспокойно да ги залеят с вряща смола, докато ентусиастите се опитваха да разбият портата с подръчни приспособления. Разстоянието между ръба на склона и портата бе крайно недостатъчно, за да позволи ефективната употреба на таран.
Гири стоеше в осветеното преддверие в компанията на тримата си дежурни колеги и слушаше как топовната канонада разрушава неговия град. Той бе професионален войник, макар и да нямаше необходимия за тази работа темперамент. Не обичаше нито боевете, нито събиранията, на които се веселяха другите войници. Гири винаги гледаше така да нагласи нещата, че да го пратят на възможно най-безопасното за живота му място. Сега си мислеше, че е извадил голям късмет — едва ли в Зила имаше по-сигурно място от малката порта в северната стена.