Започна да подозира, че нещо не е наред, едва когато главата му започна да пулсира. В началото нямаше нищо обезпокоително — само едва доловима, тъпа болка, която навярно щеше да отшуми след минута. Ала ето че вместо да намалее, тя започна да се увеличава. Войникът се намръщи, а дясното му око замига трескаво; имаше чувството, че главата му ще се пръсне.
— Какво ти става? Да не би да ти е зле? — попита го един от другите стражи.
„Зле“ беше доста слаба дума. Агонията му изведнъж стана непоносима. Той затърка инстинктивно дясното си око, опитвайки се да докосне мястото, което буквално го изгаряше, ала то се намираше дълбоко в главата му, сякаш някакво зверче се бе напъхало в черепа му. Дойде ред и на един от стражите да се намръщи — обаче не на Григи, а заради нещо друго, сякаш внезапно му бе хрумнала мисъл, която бе твърде важна, за да бъде пренебрегната.
Сега вече лицата на всички бяха възприели това изражение — странна смесица от любопитство и съсредоточеност. Тогава стражът, който го беше попитал как се чувства, изведнъж се обърна към него, докато измъкваше меча си от ножницата.
— Ти не ни съдействаш, Гири — каза той.
Очите на Гири се разшириха от ужас и той изведнъж разбра всичко.
— Не! Спрете! Богове! Вещер! Имат Вещер пред сте…
Острието се вряза в гърдите му, преди да успее да довърши.
Един от тримата оцелели стражи, чиито съзнания не бяха толкова неподатливи към въздействие от страна на Чаросплетниците, изгаси фенерите и започна да отключва портата. Когато всички резета и ключалки изщракаха, я отвориха за дъжда и тъмнината отвън. От мрака изплува зловеща Маска, изработена от злато, сребро и бронз, а зад прегърбената фигура чакаха десетки забулени с черни брезентови покривала войници, оголили мечовете си. Те веднага се втурнаха вътре и заклаха на часа нещастните марионетки, след което се изгубиха във вътрешността на Зила.
Съдбата на обсадения град беше решена.
— Докладвайте! — крещеше Баккара, а гласът му се извисяваше над грохота на експлозиите и пукота на разцепващо се дърво.
— Те са навсякъде! — отвърна му командирът на стражата. Той бе мъж на средна възраст с увиснали мустаци, които бяха подгизнали от дъжда. — Вече поставиха обсадните стълби! Една трета от гражданите вече напуснаха своите позиции и търчат като обезумели из града.
— Не можеш ли да ги спреш? — избоботи опитният воин.
— Как? Като ги избия ли? Кой ще ги избие? Бранителите няма да го сторят, а ако Айс Маракса се наеме с това, съвсем ще отслабим силите си. — На лицето на командира се изписа угрижен израз. — Мъжете не се сражават, ако нямат желание за това. Успяхме да вдигнем бунт, ала не можахме да създадем армия.
— Но те ще умрат, ако не се сражават! — недоумяваше Кседжен.
Намираха се под дървения навес на една опустяла кръчма близо до южната стена. Хората бягаха панически по улиците, осветявани периодично от лумващите пламъци на падащите гюлета. Мишани слушаше разговора с половин ухо, докато мислите й блуждаеха другаде. Въпреки безстрастното й изражение, сърцето й се беше свило от страх. Цялата тази врява около нея, непрекъснатите взривове и съзнанието, че могат да бъдат изпепелени всеки момент, обтягаха нервите й до скъсване. Искаше на всяка цена да се върне обратно в крепостта и се проклинаше, задето я беше напуснала. Макар и фасадата й да беше малко поолющена от снарядите, тя все още си оставаше най-сигурното място в целия град. Страхът я бе накарал да последва Баккара, защото не й се искаше да остане сама в сграда, подложена на постоянен обстрел, ала горката девойка не знаеше нищо за войната и сега бе потресена от свирепата й жестокост. На два пъти за малко да ги ударят осколки от гюлета, а колко обезобразени до неузнаваемост, изгорели трупове бе видяла… Мишани и преди беше ставала свидетел на подобна касапница — когато атентаторите взривиха една карета в Пазарния район в Аксками — ала тогава експлозията беше само една, докато сега снарядите падаха безспир и рано или късно някой щеше да я удари.
Командирът изгледа мрачно Кседжен.
— Казват, че който се предаде, ще бъде пощаден. Чухме самия баракс Мошито тук някъде.
— Глупости! — извика водачът на Айс Маракса.
— Чаросплетници — рече Баккара. — Те могат да накарат хората да говорят с различни гласове. Използваха го още когато се биех в Новоземие — бяхме над две хиляди мъже, ала гласът на пълководеца се чуваше толкова ясно, все едно беше някъде до теб.