— Чаросплетници? — повтори разтревожено Кседжен.
— А ти какво очакваше? — сряза го старият воин.
— Имаме нужда от теб на стената, Баккара — обърна се към него командирът на стражата. — Горе е пълна бъркотия. Нашите хора хич не знаят как да се справят с подобна атака.
— Никой да не се предава! — извика внезапно лидерът на Айс Маракса. — Това е моята заповед. Предайте я на мъжете. Каквото и да им обещава Мошито, не искам никой да се предава! — Той изсумтя. — Най-добре да се кача на стените и да им го кажа сам.
Мустакатият воин го изгледа невярващо.
— Да не би да възнамерявате вие да поведете хората?
— Щом трябва — вдигна рамене чернокосият мъж.
— Кседжен… — започна Баккара, ала после млъкна. Мишани обаче не го остави да отстъпи пред водача на бунта. Въпреки сковаващия я страх, тя видя прекрасната възможност, която й се предоставяше — равновесието на силите беше нестабилно и бе настъпил часът да наклони везните в своя полза.
— Богове, Кседжен, защо не го оставите да си свърши работата! — каза тя с пренебрежителен тон. — Той е човекът, който разбира от битки, а не вие!
Баккара повдигна изненадано вежди. Погледът му се местеше трескаво от Мишани към Кседжен и обратно.
— Отидете в скривалището. Това е моя работа и трябва аз да я свърша.
— Но аз трябва да съм там! — извика умоляващо водачът на Айс Маракса.
Вече ставаше въпрос за чест; дори и да не искаше да го признае пред себе си, Баккара нямаше да се остави да бъде надвит пред своята жена, колкото и неточно да беше това определение. Мишани го беше преценила перфектно.
— По никакъв начин няма да помогнете на Лусия, ако ви убият — изтъкна опитният воин. — Госпожице Мишани, вие също трябва да се оттеглите. Ако се доберат до вас, ще ви убият, без да ги интересува дали сте благородничка, или не.
— Стълби! — проехтя далечен вик. — Издигат още стълби!
Командирът хвърли отчаян поглед на Баккара.
— Нуждаем се от вас! — рече отново. — Опитват се да се прехвърлят през стената!
— Тръгвайте! — извика Баккара на Кседжен, след което се обърна и се затича след другия войник.
Кседжен и Мишани останаха за известно време под навеса, загледани в дъжда, който барабанеше по калдъръма. Баккара не погледна назад. Чернокосият мъж изглеждаше объркан; Мишани забеляза изражението му и си каза, че ситуацията в Айс Маракса се бе променила завинаги. Баккара, без изобщо да подозира, беше направил огромна крачка към водачеството на организацията, а Кседжен дори не съзнаваше колко бе изгубил. Това щеше да послужи добре на плановете й. Само трябваше да удържат тази битка, защото в противен случай Айс Маракса щеше да последва съдбата на смазания бунт.
— Трябва да направим онова, което каза — обърна се девойката към своя спътник. Беше изненадана колко спокойно прозвуча гласът й. Баккара беше споменавал и преди за скривалището — малък подземен комплекс от помещения, който Айс Маракса бе открила, докато проучваше книжата на мъртвия Губернатор. Там щяха да са на сигурно място от пламъците и експлозиите.
Кседжен се изплю ядно на земята и я поведе в посоката, по която бяха дошли.
— Последвайте ме! — извика, а челюстта му трепереше.
Те забързаха по мрачните, стръмни улички на Зила. Високите сгради надвисваха застрашително над тях, докато тичаха по хлъзгавия калдъръм, осеян с горящи отломки. Покрай тях бягаха изплашени хора, някои от които разпознаха Кседжен и започнаха да го умоляват пламенно, сякаш той можеше да сложи край на кошмара. Водачът на Айс Маракса им каза да се качат на стената и да се бият, ако изобщо им е останала някаква гордост. Тогава те го изгледаха изненадано и продължиха по пътя си. Бе повече от ясно, че положението е безнадеждно.
Аналитичната част от съзнанието на Мишани продължаваше да изучава съсредоточено Кседжен, въпреки пелената на страха, която се бе спуснала над разсъдъка й. Чернокосият мъж бе разярен от потока на събитията, предаден от слабостта на гражданите и от самия Баккара; ала при все това продължаваше сляпо да вярва, че колкото и безнадеждно да изглеждаше положението, стените на Зила щяха да издържат. Той изругаваше ядно всеки път, когато виждаше как мъжете извеждат близките си далеч от горящите сгради — според него единственият начин да помогнат на семействата си беше не като се крият, а като се бият за града, който трябваше да защитават.
Тогава той разбра, че вярата му в каузата на Айс Маракса го беше заслепила — и ако тази нощ загубеха, това щеше да е именно поради тази причина. Неговата организация криеше опасности не само за Империята, но и за Либера Драмач. Заелис знаеше това от самото начало. Те представляваха един трън в окото, а действията им бяха лишени от предпазливост и често пъти надхвърляха ограничените им възможности. Имаха късмет, че се намираха точно в този град, когато назря моментът да се свали досегашният некомпетентен управник, ала не разполагаха с достатъчно ресурси, за да го управляват, да не говорим пък да издържат атаките на двама опитни баракси и десетки калени в сраженията пълководци.