Това беше. Нямаше повече време за губене.
— Връщаме се в крепостта — каза Баккара, а думите сякаш имаха вкус на сажди в устата му. — Градът е изгубен. — След което извика на бранителите: — Изтегляме се! Към крепостта!
Хруджи и боецът, който бе донесъл известието, се втурнаха да съобщят заповедта на Баккара на защитниците от по-отдалечените части на стената и изтеглянето започна — също толкова дезорганизирано, както и защитата на обсадения град. Хората напускаха позициите си и се юрваха към крепостта, давайки възможност на вражеските бойци напълно необезпокоявано да прехвърлят стената. Докато тичаше по мокрия калдъръм, опитният воин се замисли дали това решение изобщо щеше да им донесе някаква полза или просто отлагаше неизбежното. На лицата на хората, които бягаха редом с него, бе изписано неверие, а вярата в каузата им бе солидно разклатена. Толкова дълго време бяха работили в сянка, че бяха започнали да си мислят, че са непобедими, праведни защитници на благословена от боговете кауза. Ала ето че в мига, в който бяха дръзнали да се покажат на бял свят, бяха премазани от мощта на империята. Това бе жесток урок и Баккара се запита какво ли би станало с Айс Маракса, ако привържениците й успееха да се измъкнат от този ад.
Тъкмо бяха стигнали до южния край на големия кръгъл площад, където се издигаше крепостта, когато мъжете, тичащи най-отпред, изведнъж се заковаха на място. Врявата внезапно заглъхна и сред редиците на привържениците на Айс Маракса се възцари мъртвешка тишина, която обгърна дори и тези най-отзад, които не можеха да видят каква бе причината за ненадейното спиране.
Строени пред тях, в подножието на крепостта, ги очакваха повече от хиляда мъже; двойно повече от хората, които Баккара бе успял да мобилизира.
Опитният ветеран си пое дълбоко дъх, опитвайки се да прецени степента на проблема, който ги очакваше. Сред войниците на четирите рода се виждаха селяни от близките околности, както и жители на Зила, които очевидно горяха от нетърпение да откупят своя живот, помагайки на нашествениците. Опита се да изпита отвращение от постъпката им, ала не можа. В момента тя му изглеждаше толкова незначителна.
Над тях, на стълбите, водещи към крепостта, зърна лъскавата Маска на Чаросплетник, която се открояваше на фона на парцаливата му роба с безумието, което излъчваше. Беше повече от ясно, че крепостта е превзета.
Мъжете зад гърба му взеха да си шепнат уплашено. Самата мисъл да се изправят срещу Чаросплетник бе достатъчна, за да ги накара да се разтреперят. В същото време вражеските войници, прехвърлили се през южната стена, се приближаваха все по-близо и всеки момент щяха да ги изненадат откъм гърба им. Баккара усещаше, че трябва да действа веднага, ако не искаше да изгуби хората си.
Ако бъдеха пленени, щяха да умрат със сигурност. Беше сигурен в това — знаеше го от позицията на човек, преминал през десетки битки. Също така знаеше, че имаше и по-ужасни неща от смъртта.
— Айс Маракса! — извика той, а гласът му се понесе над тълпата. Звучеше като нечий чужд глас, произнасящ нечии чужди думи. — За Лусия! За Лусия!
С тези думи той вдигна високо меча си и нададе могъщ рев, а мъжете около него направиха същото. Мимолетната им слабост отлетя, когато чуха името на Престолонаследничката, и то им напомни за вярата, която ги беше довела тук. Гърдите на Баккара бяха преизпълнени от някакво божествено чувство на еуфория, което не можеше да опише, и той замахна с меча си, посочвайки неприятеля, който ги очакваше — и чието превъзходство по отношение на оръжията и числеността беше безспорно.
— Атака! — изрева Баккара.
Изгърмяха пушки и последните оцелели привърженици на Айс Маракса извадиха мечовете си от ножниците, докато се носеха към смъртта, която ги чакаше. В тези последни мигове Баккара най-накрая почувства какво означаваше да бъде водач.
Двадесет и седма глава
Когато окото на Нуку изплува над източния хоризонт, пред погледа му изникна една доста по-различна Зила.
Бушуващият Суранануи в Тчом Рин, породен от яростта на смъртоносната богиня на пустинята от смъртта на Императрицата, вече бе утихнал, оставяйки след себе си кристално ясна утрин. Такава беше сутринта и в Зила — в небето нямаше нито едно облаче и слънчевите лъчи озаряваха почернелите, продънени покриви, полусрутените сгради и дебелите стълбове гъст черен дим, издигащи се към небето. Градът изглеждаше като сянка на някогашното си величие и тези негови жители, които сега вървяха по улиците му, бяха едновременно засрамени и ужасени от последствията на импулсивния си бунт.