Процесът по възстановяването на реда и раздаването на правосъдие нямаше да бъде кратък. Зила се бе опълчила срещу империята и сега трябваше да послужи за назидание. В края на краищата, това си беше провал на Кседжен и Айс Маракса. Той не беше успял да прецени реално ситуацията, подценявайки безмилостната решимост на бараксите да направят всичко, за да запазят съществуващото статукво. Задаваше се глад, а обществото се намираше на ръба на безредиците. При подобен вътрешнополитически климат всеки опит за опълчване срещу системата трябваше да бъде наказван колкото е възможно по-сурово. Селяните трябваше да разберат, че бунтовете им нямаше да доведат до нищо. Ето защо благородните семейства бяха нападнали Зила с армия, многократно надхвърляща очакванията на Кседжен и разбунтувалите се граждани, без изобщо да ги е грижа за неприкосновеността на цивилното население или щетите, които можеха да нанесат на един от най-важните градове в Сарамир. Ако те не бяха успели да пробият отбраната, щяха да сравнят селището със земята с гюлетата и снарядите си.
Всеки опит за бунт щеше да бъде наказан най-жестоко. Империята бе неприкосновена. Жителите на Зила вече бяха научили урока си, но щяха да продължат да затвърдяват знанията си през следващите няколко седмици. Метежът им щеше да послужи за назидание.
Ала на баракс Зан ту Икати това му приличаше на опит за възкресение на мъртвец. Според него империята бе загинала отдавна. Вярно, че бе участвал в снощната атака, ала без да влага никакви емоции. Очите му не горяха от боен плам и предвкусване на битката като на баракс Мошито ту Винаксис или на пълководците, изпратени от другите аристократи.
Някога и той се беше чувствал така. Преди Мос да узурпира трона, преди Анаис ту Еринима да бъде убита. Преди дъщеря му да умре.
Вече беше пладне, когато благородникът излезе от крепостта, чиято фасада бе почерняла от огнените езици, и прекоси площада, където и последният привърженик на Айс Маракса бе намерил смъртта си предната нощ. Той бе висок, строен мъж с изпито, осеяно с белези от шарка лице, чиито рамене се бяха поизгърбили напоследък. Късо подстриганата му, преждевременно побеляла брада прикриваше по-голямата част от физиономията му, но не можеше да засенчи отпечатъците на страданието, които изпъкваха най-ясно около очите. Аристократът бе преживял повече от петдесет жътви, ала нито една от тях не бе толкова тежка като последните пет. Откакто Лусия бе умряла, животът бе изгубил своя смисъл.
Мигът на тяхната среща бе запечатан толкова ярко в съзнанието му, сякаш беше вчера. Оттогава той преживяваше този момент през всеки следващ ден от живота си, припомняйки си отново и отново фундаменталната промяна, която се бе случила с него, когато за първи път бе зърнал очите на Различното дете. Изведнъж беше почувствал нещо, което никога преди не бе изпитвал, нещо дълбоко първично и непреодолимо, и тогава разбра как се чувства един мъж, когато жена му го дарява с дете; докосна се до изумителното посвещаване в тайните на прекрасната и малко плашеща връзка между баща и дете. Още щом я зърна, веднага разбра. Всяка фибра от тялото му изкрещя едновременно: тя е твоя дъщеря!
Тя също разбра. Това си личеше по начина, по който го прегърна, както и по погледа на бледосините й очи, в които проблесна безмълвното обвинение в предателство, което момиченцето му отправи.
„Къде беше ти?“, сякаш питаха те и раздираха сърцето му на ивици.
Обстоятелството, че той не знаеше, че има дъщеря, изобщо не улесняваше нещата за него. Естествено, възрастта й и времето на раждането й се връзваха с краткотрайната, но бурна афера, която беше имал с Кръвната Императрица преди толкова много години, ала той знаеше, че Анаис не е спирала да спи със съпруга си през този период; ето защо, когато бе обявено, че е забременяла, Зан предположи, че детето е на Дурун. Идеята, че може да е негово, го осени съвсем за кратко, ала той бързо я изхвърли от съзнанието си. Той бе сигурен, че ако Анаис бе заченала от него, щеше или да го уведоми, или да отрови бебето в утробата си, без дори да каже на своя лечител за това. Това бяха единствените политически целесъобразни начини на действие. Когато Кръвната Императрица не направи нито едното, нито другото, Зан сметна, че детето нямаше нищо общо с него; той вече бе преодолял горчивината, с която посрещна вестта, че Анаис прекратява опасната им афера, и беше щастлив да бъде вън от играта, когато се бе появил наследник на престола. Децата бяха нещо, от което Зан не се интересуваше. Или поне така си мислеше.