Ала в мига, в който се бяха видели, внезапно бе връхлетян от такава мъка, угризения и чувство на загуба, че се почувства тъй, сякаш я беше изоставил още преди раждането й.
Той бе напуснал Императорската цитадела, поразен от случилото се, ала впоследствие реши да се завърне и да поговори с Анаис. Искаше да разбере защо тя бе държала Лусия толкова дълго време в тайна от него, и навярно щеше да направи доста необмислени неща, ако Кръвната Императрица и дъщеря му не бяха убити преди това.
Нещо увяхна в него, когато тъжната вест достигна до владенията му, и никога вече не разцъфна отново. Някаква съдбоносна част от душата му се съсухри и почерня, а светът изгуби цветовете си. Опитваше се да си внуши колко глупаво беше да реагира така — в крайна сметка, бе държан в неведение с години и научи за кръвната си връзка с Лусия едва преди няколко месеца. Как можеше да тъжи заради нещо, което бе разбрал преди толкова кратко време?
Думите обаче бяха кухи, кънтежът им му се подиграваше и той прекрати усилията си да угаси неугасимото.
Тъгата му се разпространяваше като тумор, убивайки различни части от него. Храната спря да му доставя удоволствие. Близките му започнаха да забелязват меланхолията и унинието му. Той престана да се интересува от делата на семейството си, прехвърляйки множество задачи на по-младите си братя и сестри. Всичко, което правеше, бе лишено от амбиция и чувство. Макар и да продължаваше да ръководи безупречно семейните ангажименти, Зан спря да се занимава с политически интриги и борбата за положение, които представляваха важна част от живота на сарамирското висше общество. Едва държеше главата си над водата.
Тази сутрин обаче щеше да се случи нещо, от което да припламне искрицата на нещо отдавна забравено в гърдите му; нещо толкова чуждо за него, че дори бе забравил името му.
Надежда. Глупава надежда.
Войниците на рода Икати бяха задържали някаква жена, открита под руините на една сграда. Тя била в безсъзнание — върху главата й паднала греда от покрива, след което самият покрив се сринал отгоре й. Същата греда спасила и живота й, понеже се пречупила под такъв ъгъл, че успяла да я защити от сипещите се тухли. Била открита от селяни, разкопаващи развалините в търсене на оцелели, след което я предали на хората на Зан в комплект със значително по-ценна придобивка — Кседжен ту Имоту, когото селяните веднага разпознаха като лидера на Айс Маракса.
Макар че никой не знаеше коя бе тази жена, облеклото и косата й свидетелствали за две неща — тя имаше благородно потекло и не беше родом от Зила, — ала обстоятелството, че бе открита толкова близо до Кседжен ту Имоту, бе доста подозрително. Непознатата бе поставена под стража и се погрижиха за раните й, а когато се събудила, първото нещо, което поискала, било да се срещне с баракс Зан ту Икати. Името й (ако можеше да се вярва на думите й) било Мишани ту Коли.
— Ще се видя с нея — каза Зан на вестоносеца, който му донесе това съобщение, след което добави: — Накарай слугите ми да я изкъпят и да й дадат чисти дрехи. Тя е благородничка и трябва да се отнасяте с нея като такава.
След което пое бавно по притихналите улички на Зила към мястото, където го очакваше Мишани.
Когато отиде при нея, Мишани не беше в болничното си легло. Цялата бе натъртена и дробовете й още не се бяха изчистили съвсем от вдишания прах, а заради ужасния удар по тила още не можеше да фокусира погледа си. Лечителите й бяха забранили да напуска стаята; дори не й даваха да става от леглото, понеже се опасяваха от внезапни припадъци. Известието, че тя бе важна за техния баракс, ги бе превърнало от надменни и арогантни мъже в подмазващи се слуги. Когато Зан звънна и влезе, той веднага ги отпрати с красноречив жест.
На нуждите на лечителите бяха предоставени няколко незасегнати от бомбардировките сгради, чиито легла сега бяха пълни с ранени войници и граждани на Зила. Мишани — дали от чист късмет или заради облеклото й — бе настанена в спалнята на някакъв богаташки дом. Леглото беше голямо и скъпо, а стените бяха декорирани с акварелни картини и скици с въглен. В изящно украсена поставка се виждаше дори дъска за моделиране, изобразяваща триизмерен морски пейзаж. Зан се зачуди дали човекът, който притежаваше всичко това, бе убит от гражданите по време на бунта, или пък бе загинал по време на снощното бомбардиране на града. А може би той и семейството му бяха все още живи, но бяха изритани на улицата? Революциите бяха неприятна работа.
Мишани ту Коли стоеше до леглото си, облечена в робата, която прислужниците на Зан й бяха дали, а разкошната й коса се разпиляваше свободно по гърба й като лъскав водопад. Изглеждаше добре, ала бараксът знаеше, че тя просто не даваше външен израз на страданието си. За наблюдателен човек като него не беше никаква трудност да забележи някои знаци — младата жена бе сресала косата си на път, пускайки я свободно от двете страни на лицето си, така че да прикрие драскотините по ушите си; на едната й китка, неприкривана от ръкава на робата й, се виждаше жестока синина, което навярно продължаваше и под тъканта на дрехата; а обстоятелството, че стоеше съвсем близо до леглото, означаваше, че се бои да не й прилошее изведнъж. Аристократът я беше срещал няколко пъти в императорския двор, когато тя бе по-млада, и хладнокръвието й винаги беше забележително.