— Госпожице Мишани ту Коли — поздрави я той, след което се поклони тъй, както подобаваше при среща между двама благородници. — Натъжен съм от обстоятелството, че сте била въвлечена в това бедствие.
Младата жена също се поклони според етикета.
— Благодарение на милостта на Оча не пострадах тъй, както можеше да стане — отвърна тя. Ако човек не знаеше за състоянието й, никога не би се досетил по гласа й.
— Не бихте ли желали да седнете? — предложи й Зан, посочвайки към единствения стол в стаята.
— Предпочитам да остана права — каза тя. В помещението нямаше никакви рогозки; ако седнеше, благородникът щеше да остане прав, и тъй като той бе доста по-висок от нея, щеше да се наложи той да я гледа под значително по-остър ъгъл от сега.
— Слугите ми ме уведомиха, че сте проявили желание да ме видите — каза аристократът.
— Точно така — рече Мишани. — Исках да ви видя още когато бях задържана в Зила от Айс Маракса. Въпреки че накрая вие направихте така, че срещата ни да се осъществи, макар и с малко грубички методи.
Зан се усмихна.
— Мога ли да ви задам един въпрос? — попита девойката.
— Разбира се.
— Какво стана с Кседжен ту Имоту?
Благородникът се замисли за момент.
— Засега е жив, доколкото ми е известно.
— Мога ли да узная къде е?
— Загрижена ли сте за него?
— Загрижена съм, но не поради причините, за които си мислите.
Събеседникът й я изгледа съсредоточено. Лицето й беше като ледена скулптура.
— Оставих баракс Мошито да се занимава с него — каза Зан. Той скръсти ръце зад гърба си и се приближи до дъската за моделиране, разглеждайки я с интерес. — Без съмнение Мошито ще го предаде на своя Чаросплетник. Не бих казал, че изпитвам съжаление. Айс Маракса не са ми особено симпатични.
— Защото ви напомнят за дъщеря ви — завърши Мишани. — Карат ви да вярвате във възможността, че дъщеря ви още е жива, а това разпалва жаравата на скръбта ви.
В очите на Зан проблеснаха гневни пламъчета.
— Простете прямотата ми — рече младата жена. — Бях се запътила към Лаляра, където се надявах да ви открия и да разбера какви са чувствата ви към нея. Вече не мога да си позволя лукса да бъда деликатна. — Тя го изгледа право в очите. — Животът й виси на косъм. Кседжен ту Имоту знае къде е тя.
Зан веднага направи връзката. Ако Кседжен знаеше, значи Чаросплетникът можеше да изкопчи от него тази информация. А ако Вещерите узнаеха…
Това беше прекалено прибързано. Ако приемеше тези думи за чиста монета, значи приемаше и факта, че дъщеря му е още жива. Той поклати глава и прокара пръсти надолу през късо подстриганата си брада.
— Не, не — измърмори благородникът. — Какво целите всъщност, Мишани ту Коли? Какво правите тук, в Зила?
— Чиен не ви ли каза? — попита тя.
— Чиен? О, заложникът. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, ала той умря в нощта, когато го донесоха в лагера.
Изражението на младата жена изобщо не се промени. Тя не тъжеше за него — той бе просто една жертва. Това, което я разтревожи, беше, че хората на баща й навярно знаеха, че е в Зила, и сигурно се намираха нейде наблизо. Трябваше да спечели доверието на Зан, каквото и да й струваше това. Трябваше на всяка цена да напусне тайно града, а единственият начин да стори това беше като си осигури закрилата на събеседника си.
— Е, ще отговорите ли на въпроса ми? — настоя той. — Какво ви доведе в Зила?
— Лош късмет — вдигна рамене тя. — Бяха ми устроили засада, докато пътувах към вас. Макар че боговете все пак успяха да ни срещнат.
— Това е твърде удобно обяснение — каза той, присвивайки скептично очи. Тонът му вече не беше толкова учтив. — Знаете, че самото ви присъствие тук е достатъчно, за да бъдете обезглавена. И определено не сте била пленничка, след като са ви открили заедно с лидера на Айс Маракса.
Мишани се боеше точно от това. Ако се бе срещнала с него в Лаляра, едва ли щеше да възбуди подозренията му; сегашните обстоятелства обаче я бяха поставили в положение, в което всеки неин ход щеше да бъде тълкуван като опит да спаси живота си.