— Молете се да е така — отвърна й Зан. — Защото в противен случай ще се върна и ще наредя да ви убият.
— Моля се да не е така — рече Мишани. — Защото бих дала живота си в замяна на всички тези, които ще трябва да умрат, за да ви накарат да съзрете истината.
Кседжен ту Имоту си мислеше, че историята е свършила със сгромолясването на тавана отгоре му, ала когато дойде в съзнание, се оказа, че има и епилог — просмукан с агония.
Събуди се с писъци. Лежеше в едно легло в подземията на крепостта. Болката от премазаните му крака го извади от забвението — идиотски, безчувствен, раздиращ рев на спираща дъха жестокост. Панталоните му бяха срязани над коленете. Краката му изглеждаха кошмарно — подути и тъмнолилави, извити под неестествени ъгли на няколко места. Никой не се бе постарал да намести счупеното и сега назъбените краища на костите издуваха кошмарно синкавата плът.
Той изкрещя още веднъж… после още веднъж и продължи така, чак докато гърлото му не започна да кърви. По някое време пак изгуби съзнание.
Когато се събуди отново, го очакваше нов ужас.
Кседжен усети как го връщат в съзнание против волята му — сякаш бяха забили в разсъдъка му остри като бръснач куки, все едно беше някаква едра риба, и сега го изтръгваха от удобния пашкул, където бе намерил убежище от невъобразимата болка. Очите му се отвориха. Следобедните слънчеви лъчи, проникващи през тясното прозорче с решетки горе на стената, озаряваха прашинките, танцуващи сред голата му килия. Бе заобиколен от някакви фигури, ала една от тях стоеше по-близо до него от останалите. Маска с остри черти, изваяни от сребро и бронз; метален пейзаж, създаден от неизвестен Майстор, чиято лъскава повърхност се помрачаваше от черните дупки за очите, зейнали като грозни кратери.
Чаросплетник.
Кседжен си пое дъх, за да изкрещи, ала една бледа, съсухрена ръка премина над лицето му и гърлото му се скова.
— Не говори — изсъска някакъв глас иззад Маската.
Освен Вещера, в килията му имаше и още двама. Легналият мъж разпозна благородниците — високият и прегърбеният беше баракс Зан, а набитият и плешивият — баракс Мошито. Те го наблюдаваха без капка състрадание в надменните си очи.
— Ти ли си Кседжен ту Имоту? — попита Мошито. Пленникът кимна безмълвно, докато сълзите се стичаха по лицето му. — Водачът на Айс Маракса? — Той кимна отново.
Зан погледна към Чаросплетника. Той служеше при рода Винаксис и беше изключително порочно и садистично чудовище, ако можеше да се вярва на думите на работодателя му. Наричаше се Фарек. Зан бе оставил своя Вещер в именията си на разположение на семейството си; благородникът никога не бе обичал Чаросплетниците, но след смъртта на Кръвната Императрица Анаис ту Еринима ги бе намразил особено силно, понеже подозираше, че тогавашният Върховен Чаросплетник Вирч бе отговорен за хаоса, в който бе изчезнала дъщеря му.
Не изчезнала, а умряла, поправи се той. Започваше да вярва на онова, което му бе казала Мишани. Родът Коли беше враг, следователно Мишани също беше враг, и въпреки че бяха успели да научат по някакъв начин за неговата слабост, той нямаше да им позволи да я експлоатират.
Но, за боговете, ами ако тя казваше истината? Ако Кседжен проговореше, нито Чаросплетниците, нито Императорът нямаше да се успокоят, докато не открият дъщеря му. Имаше ли някакъв начин да спре това? Имаше ли?
Той прехапа долната си устна. Това беше нелепо. Пълна глупост.
Лусия беше мъртва.
— Сигурен ли си, че ще направи тъй, както му каза? — обърна се Зан към Мошито, кимвайки към прегърбената фигура, надвесена над леглото.
— Чух заповедта на своя Баракс — рече Фарек с пренебрежителен тон. — Нищо няма да бъде скрито. Ще му зададете своите въпроси. А аз ще направя така, че той да отговори и да каже истината.
Кседжен започна да мести разтревожено погледа си от единия към другия.
— Ще бъде тъй, както искаш, Зан — обади се Мошито. — Защо си толкова подозрителен?
— Чаросплетниците винаги ме карат да се чувствам така — отвърна стройният мъж, мъчейки се да прикрие нерешителността и притесненията си. Питаше се дали пък Вещерът не би могъл тайно да промие съзнанието на Кседжен и да получи онова, което търсеше, без те въобще да разберат. Всемогъщи богове, как изобщо се бе стигнало дотук? Възможно ли бе чрез единствения начин, с който разполагаше, за да докаже правотата на Мишани, всъщност да улесни онези, които жадуваха смъртта на дъщеря му?
Всичко се свеждаше до въпрос на доверие. Можеше ли да се довери на дъщерята на Авун ту Коли? Можеше ли да повярва, че детето му е живо? Едно време, да. Вярата му обаче бе умряла заедно с други части на душата му и вече трябваше да знае. Вярата не бе достатъчна. Трябваше да се увери.