— Започвай — каза Мошито.
Фарек обърна блестящото си лице към осакатената фигура, простряна на леглото. Тя бе покрита със сияйни ромбове от проникващите през прозореца слънчеви лъчи.
— Да, мой бараксе — промърмори той.
И докато Чаросплетникът прояждаше съзнанието му като дървояд, изгризващ сърцевината на дърво, Кседжен откри, че отново можеше да крещи. Фарек бе убеден, че работата му вървеше по-добре, когато жертвите му откликваха на действията му.
Двадесет и осма глава
Науката, която се занимаваше с изследването на орбитите на трите луни, беше много древна. Макар че лунните бури се появяваха на сравнително произволни интервали от време, натрупаните в продължение на стотици години наблюдения бяха довели до откритието на някои закономерности. Астрономите вече можеха да определят почти със сигурност кога трите луни щяха да застанат достатъчно близо една до друга, за да предизвикат лунна буря. Навигаторите се осланяха на тези прогнози, защото от положението на луните зависеха приливите. Макар че по принцип само образованите люде биваха уведомявани за появата на този природен феномен, обикновено мълвата бързо се разпространяваше сред селяните, които реагираха своевременно, за да предпазят семействата и добитъка си от природната стихия.
Тези сведения не можеха по никакъв начин да помогнат на Кайку и Тсата, които се намираха на открито, когато лунната буря се разрази.
Имаше известен напредък от нощта, в която се бяха измъкнали на косъм от гаурега, и всички мисли за връщане в Лоното бяха забравени. Въпреки че бяха изоставили всяка надежда да убият някой от Възлите, те решиха да насочат погледа си към тревистата равнина и по-специално към зловещото съоръжение, издигащо се край водите на Зан. Гледаха да стоят на такова разстояние, където да не бъдат забелязани от стражите; вече беше невъзможно да се приближат до бреговете на реката, тъй като те гъмжаха от зверове-пазачи.
Решението на Кайку да останат бе възнаградено по-рано, отколкото очакваха. Още на следващата нощ започнаха да пристигат шлеповете.
Девойката предполагаше, че навярно Вещерите са използвали реката, за да съберат тук всички тези Различни твари, както и че са превърнали странната сграда в склад за хранителни припаси, докарани тук от северното течение на реката. Кайку и Тсата бяха присъствали на няколко хранения, по време на които големи купчини месо бяха докарани с каруци, управлявани от същите онези раболепни дребосъци, които бе видяла в манастира на Чаросплетниците на остров Фо. Тя ги бе нарекла „голнери“, което означаваше „малки хора“ — сарамирците често използваха тази дума, когато говореха за деца. Трябваше да очаква, че ще ги види тук; прогресивно нарастващата лудост на Вещерите, причинена от вещерския камък в Маските им, ги правеше напълно неспособни да се грижат за себе си.
Ала, въпреки всичко, предположенията на Кайку, че реката се използва за превоз, си оставаха само неподкрепени от факти догадки. Това продължи до момента, в който се появиха шлеповете. Те не бяха един или два, а много повече.
Бяха пристигнали през деня, така че когато Кайку и Тсата преминаха бариерата през нощта, ги завариха да се поклащат покрай двата бряга на Зан — над четиридесет масивни баржи. На голнерите им трябваха два дни и нощи, за да разтоварят големите денкове и сандъци, които после отнасяха с каруци в гористата пустош. Изведнъж привидно безсмислените покупки на речни кораби от страна на Чаросплетниците през последните пет години придобиха страховит смисъл — те пренасяха по реките Различни хищници и ги събираха накуп, подготвяйки своята армия. Кайку се зачуди какво ли влияние имаха Вещерите върху моряците, които сновяха по палубите, че да им поверят знанието за тази тайна армия. Навярно ставаше въпрос за нещо повече от пари.
На третата нощ товаренето започна.
Първоначалният потрес, който изпитаха двамата спътници, когато забелязаха, че равнината е пуста, бързо бе изместен от онова, което се случваше по реката. Различните твари пристъпваха по подвижните мостове към трюмовете на плавателните съдове под бдителния поглед на Възлите. Шлеповете бяха толкова много, че бе невъзможно всички едновременно да бъдат натоварени, ето защо чакаха на опашка, за да получат своя дял чудовища, след което потегляха нагоре по течението. Изглежда, невидимата преграда не покриваше реката; нито една от баржите не се върна надолу по течението, където се намираха големите водопади и корабоплаването бе невъзможно.