— Къде ли отиват? — питаше се Кайку.
На разсъмване, когато и последният шлеп бе отплавал, двамата спътници се оттеглиха отвъд преградата, за да си починат; ала сънят не дойде лесно тази нощ. Те прекараха по-голямата част от деня, потънали в съмнения и грижи. Кайку се чудеше дали да известят Кайлин посредством Чаросплетието; все пак нали именно поради тази причина бяха останали — за да вдигнат тревога, ако Чаросплетниците поемат към Лоното. Шлеповете обаче не се движеха натам — те бяха поели нагоре по течението на реката, която щеше да ги отведе към Аксками, а оттам вече можеха да поемат по Джабаза, Керин или Ран.
Тсата изтъкна, че е възможно да стигнат до Разлома по течението на Ран. Лоното се намираше на по-малко от двадесетина километра западно от тази река. Кайку обаче не се осмеляваше да изпрати известие, освен ако не беше абсолютно наложително, а те не бяха сигурни каква бе крайната цел на шлеповете.
В крайна сметка решиха, че ще останат още две нощи. Ако дотогава не научеха нищо ново, щяха да се отправят на изток и да вървят цял ден, за да се отдалечат максимално от Чаросплетниците, след което Кайку щеше да изпрати съобщението. Тя нямаше представа какви щяха да бъдат последствията от това нейно действие. Навярно Вещерите изобщо нямаше да забележат намесата й в Чаросплетието и забраната на Кайлин срещу далечната комуникация щеше да се окаже само плод на прекалената й предпазливост. А можеше и да стане точно обратното — все едно пъдпъдък да остане незабелязан в стая, пълна с лисици.
Следващата нощ се разрази лунната буря.
Само защото бяха изгубили контакт с външния свят за толкова дълго време, живеещи в малкото си общество от двама души, те изобщо не я очакваха. Бяха прекосили Зан, избирайки си една скала от западния бряг, където стражите бяха по-малко, за наблюдателен пункт. Там неравната земя се протягаше като разперени пръсти към речния бряг, завършвайки с почти отвесна каменна стена. Кайку и Тсата се бяха притаили в един от естествените улеи между тези „пръсти“, легнали по корем сред гъстата покварена растителност. Девойката държеше в ръка далекогледа на Номору — водачката им се бе разделила с голяма неохота с този предмет, намеквайки, че лошо им се пишеше, ако не го върнеха непокътнат.
Луните бяха изгрели от различни места — Аурус от север, Иридима от запад, а Нерин — от югоизток, — поради което нищо не предвещаваше опасността, докато не стана прекалено късно. Ако в този момент някой от двамата бе погледнал нагоре, щеше да види притеглените една към друга луни — точно над главите им, в средата на навъсения небосклон.
Първото нещо, което почувства Кайку, беше как въздухът изведнъж сякаш стана по-остър. След това се появи странното усещане за левитация — като че ли нещо я повдигаше над земята. Тя погледна към Тсата и неволно потрепери — ткиуратецът приличаше на мъртвец. Кожата му бе придобила отровно-жълтеникав оттенък, а зеленикавите му татуировки сияеха призрачно в мрака. Храстите, сред които се бяха притаили, започнаха да шумолят, а сетивата й се изостриха, обезпокоени от някакво невидимо движение; сякаш се намираше в стара къща, из чиито стени бродеха безброй плъхове.
Кайку вдигна глава към небето и кожата й настръхна при гледката на трите небесни тела, скупчени едно до друго като кошмарен грозд в притъмнелите небеса. Сякаш от нищото се раждаха черни облаци, които се пенеха, кълбяха и гърчеха под могъщото влияние на сплетените гравитации.
— Духове — промълви девойката, вперила поглед в тревистата равнина под тях. — Трябва веднага да си намерим убежище.
За малко да не успеят.
Лунната буря започна със страховит вой тъкмо когато влетяха в убежището, което търсеха. То представляваше дълбок процеп във варовиковата скала, чийто под се издигаше нагоре под лек наклон, ала въпреки стеснението във вътрешната си част, имаше достатъчно място за Кайку и Тсата. Той седна с кръстосани нозе, а тя обви коленете си с ръце. В този миг навън се изсипа такъв пороен дъжд, сякаш небето се бе разтворило изведнъж, и безмълвието на нощта бе пометено от грохота на милиардите капки, обстрелващи земята с неистова ярост. Те изкореняваха покварената растителност и барабаняха неумолимо върху каменния покрив над главите на пътешествениците, ала за щастие наклоненият под не позволяваше да водната стихия да се добере до тях. Заслушан в звуците на бурята, Тсата извади малко пушено месо и го раздели с девойката. Тя го пое мълчаливо, без дори да го погледне.
Кайку се чувстваше неспокойно. Лунните бури винаги я изпълваха със страх — действаха й така още от съвсем малка, — ала събитията от не толкова далечното й минало ги бяха натоварили с наистина лоши спомени. Всичките й близки бяха умрели в една такава лунна буря,