отровени от собствения й баща, който искаше да ги спаси от чудовищната участ, която ги очакваше в лапите на Чаросплетниците. Тогава за първи път бе видяла демоните на сенките — страховитите шин-шини, — изпратени от Вещерите да я убият. Отново се беше срещнала с тези зловещи същества в друга лунна буря — тогава мисията им бе да убият Лусия.
Изведнъж небето нададе такъв чудовищен рев, сякаш го раздираха, и към общата какафония се прибави и грохотът на светкавиците. Девойката потрепери. Спътникът й изглежда си даде сметка за
състоянието й, понеже сложи длан на рамото й и прошепна успокоително:
— Ще бъде кратка. Луните само минават една покрай друга; орбитите им не съвпадат.
Кайку прокара пръсти през косата си и кимна безмълвно. Чувстваше се малко неловко като обект на съчувствието му. Защо изобщо му бе разказвала за своето семейство? Защо беше споделяла миналото си с него? Бе доста необичайно затворен човек като нея да постъпи така; и, въпреки това, да говори за тези неща с него не й се струваше толкова трудно, както беше с другите хора. С другите сарамирци.
Младата жена вече бе изгубила представа за времето, което беше изтекло, откакто бе напуснала Разлома. Месец? Възможно ли бе да е минало толкова време? Започването на Жътвената седмица и предателската постъпка на Асара в облика на Саран вече й изглеждаха като далечни спомени. Земята неусетно обличаше есенната си премяна, а летният зной все по-често бе пронизван от прохладни ветрове. Храната, която си бяха донесли, бе свършила преди доста време, ето защо Тсата ловуваше животни отвъд преградата на Чаросплетниците или пък събираха корени и растения, за да си правят яхния. Диетата им бе груба и в нея имаше прекалено много месо за вкуса на Кайку, ала, от друга страна пък, така тя се чувстваше близо до земята и това я правеше щастлива.
Нощем се изправяха срещу Различните зверове и Кайку ставаше все по-добра в уроците, които Тсата й бе предал. Напредъкът на девойката беше удивителен. Ткиуратецът вече нямаше защо да се тревожи и да я държи под око, докато се промъкваха из пресечените райони; вместо това започна да разчита на нея, възприемайки я все повече като партньор и все по-малко като ученичка. Тези няколко седмици, които прекараха във взаимната си компания, им помогнаха и да се опознаят доста по-добре, отколкото можаха сред затвореното пространство на кораба, отвел ги от Окхамба в Сарамир.
Кайку не питаеше особено добри чувства към Тсата, след като бе рискувал живота й, използвайки я като стръв за маджкрийна в джунглите на родния си континент; сега обаче го разбираше по-добре и можеше да види нещата и от неговата гледна точка. Даваше си сметка, че навярно ставаше въпрос за нещо преходно, като приятелствата й с пътниците на кораба по време на пътуването до Окхамба, ала в този момент го усещаше по-близък от всеки друг за последните години. Обстоятелството, че бяха непрекъснато един до друг, че правеха всичко заедно, й напомняше за отношенията й с нейния брат Мачим, в онова блажено време, когато не знаеше какво е да изгубиш близък човек.
Ала, въпреки всичко, все още имаше прегради. Тя бе изненадана от себе си, че му разказа за семейството си, а той не й бе споделил нищо за своето. Девойката знаеше отговора — просто не го беше попитала. Едва ли щеше да й откаже, ако тя проявеше желание да научи нещо повече за него — както знаеше, жителите на Окхамба бяха извънредно отзивчиви — обаче точно това я притесняваше. Младата жена се боеше, че така можеше да го накара да говори за нещо, за което не искаше, и че той щеше да се почуства задължен да изтърпи това заради нея. Тя все още не разбираше напълно неговата душевност и не желаеше да бъде груба с ткиуратеца, макар че понякога той се държеше точно така с нея — макар и несъзнателно.
Навярно заради странната, нереална атмосфера на лунната буря, или пък поради обстоятелството, че е била подмамена да сподели своите тайни, докато той ревниво къташе своите, ала Кайку реши да рискува.
— Защо си тук, Тсата? — попита тя. После, след като вече бе направила първата крачка, продължи с по-уверен глас: — Защо реши да дойдеш в Сарамир? Богове, Тсата, та аз прекарвам с теб буквално всяка секунда от последните няколко седмици, и все още не зная нищичко за теб! Твоите сънародници споделят всичко — защо не и това?
Ткиуратецът избухна в смях.
— Вие наистина сте много чудни хора — каза той. — Аз не съм спрял да те тормозя, а ти толкова дълго време да сдържаш любопитството си! — Мъжът се усмихна. — Интересно ми беше колко ли ще издържиш.