Кайку се изчерви.
— Прости ми — рече ткиуратецът. — До такава степен си обременена от идеята за благовъзпитано държание, че не посмя да ме попиташ за нищо, за което не съм заговорил пръв. А след всичко, което научи за мен и за моя народ, би трябвало да знаеш колко ценим откритостта.
— Тъкмо защото си толкова открит, не исках да те питам за нещата, за които не си ми споменал — отвърна тя, чувствайки се едновременно смутена и облекчена.
Той отново се засмя.
— Не бях очаквал това. Предполагам, че не е лишено от смисъл. — Той й хвърли ироничен поглед. — Изглежда, още не съм опознал обичаите ви, както си мислех.
Небесата отново нададоха чудовищен рев. Кайку потрепери.
— Саран беше същият — продължи ткиуратецът. — Никога не ме попита за мотивите ми. Явно е смятал, че това е нещо, което засяга само мен, а не него.
— Нея — поправи го Кайку. Тя му беше разказала за Асара, спестявайки му злополучния опит за съвкупление. Тсата ни най-малко не се изненада от измамата, нито пък от обстоятелството, че тази жена можеше да сменя облика и пола си. Той каза на Кайку, че едни жаби в Окхамба можели да сменят пола си, а насекомите били в състояние да променят формата си в пашкулите. Асара не беше в противоречие с природата — само с човешкия свят.
Тсата се замисли.
— Отговорът на твоя въпрос е прост — рече след малко. — Саран ми разказа за неговата — за нейната — мисия и за опасността, която представляват Чаросплетниците за Сарамир. Също така ми спомена и какво според него би могло да се случи, ако завладеят този континент. Че ще посегнат и на другите.
Девойката кимна. Това съвпадаше с предположенията й.
— Отидох с него до сърцето на Окхамба, за да се уверя дали теориите му бяха верни. Убедих се — усмихна се спътникът й и се почеса разсеяно по китката. — Нося отговорност за много по-голям паш — за всичките си сънародници. Ето защо реших да дойда в Сарамир и да преценя заплахата със собствените си очи, да видя реакцията на вашите хора и да отнеса новините вкъщи, ако мога. Ще трябва да уведомя своите сънародници, както Саран уведоми вас. Това е причината, поради която дойдох тук — и поради тази причина ще трябва да напусна Сарамир по-нататък.
Кайку внезапно се почувства натъжена. Реакцията й я изненада. Времето, което прекарваха заедно, бе ограничено и думите му й напомниха, че наближаваше часът, в който щяха да се разделят. Завръщането им в истинския свят, с всичките му проблеми и трудности, беше неизбежно.
— И аз така подозирах — каза Кайку. — Изглежда, и ти си станал предсказуем за мен.
Татуираният мъж я изгледа малко особено.
— Сигурно е така — промълви, заслушан в барабаненето на дъжда.
Изведнъж младата жена настръхна. Тя допълзя до входа на пукнатината и се заозърта в мрака.
— Чу ли нещо? — прошепна той, приближавайки се до нея.
— Преградата я няма — рече Кайку.
Ткиуратецът я изгледа недоумяващо.
— Преградата я няма! — повтори младата жена. — Щитът на заблудата. Изчезна. Мога да усетя липсата й.
— Трябва да се върнем в равнината — каза Тсата.
Младата жена кимна, а на лицето й бе изписано мрачно изражение. Бариерата я нямаше. Чаросплетниците вече не се криеха.
Тръпки я побиха при мисълта какво ли можеше да означава това.
Кайлин ту Моритат отвори очи, а ирисите й бяха червени.
— Кайку — прошепна ужасено тя.
В Залата за съвещания имаше още две Сестри освен нея. Помещението се намираше на един от горните етажи в сградата на Аления орден. Стените му бяха боядисани в черно, а от тавана се спускаха пурпурни вимпели и символи. Трите жени седяха на рогозки, разположени около масата в центъра на залата, и си говореха тихо, докато навън бурята беснееше и блъскаше по спуснатите капаци на прозорците като някакъв незнаен гладен звяр. Сиянието на фенерите и лъкатушещите струйки дим от триножниците бяха придобили зловещ вид под влиянието на природното бедствие, а върху идентично нарисуваните лица на Сестрите се виждаше маската на съзаклятието.
Другите две погледнаха към Кайлин. Нямаше нужда да надзъртат към червените й очи, за да узнаят, че нещо се беше случило; шепотът в Чаросплетието, който бяха доловили, можеше да е дело само на техен човек.
Кайлин внезапно стана на крака.
— Съберете Сестрите — нареди тя. — Искам всяка от нас, която е в Лоното, да бъде тук след час.
С тези думи напусна помещението и пое по изкаляните улици. Минаваше полунощ, ала навярно Заелис още беше буден. Не че щеше да се поколебае да го събуди, ако спеше; въпросът беше от изключителна важност.