— Лоши ли са новините?
— Много лоши — отвърна Кайлин. — Различните се намират изцяло под контрола на Чаросплетниците посредством онези същества, за които ни спомена Юги, наричани от Кайку „Възли“. Преди няколко нощи повечето от тях отплавали с шлепове на север по Зан, ала хиляди останали. Сега и те, с изключение на съвсем малък брой, също отпътували. Вещерите махнали невидимата преграда и тези Различни поели…
— Накъде? — прекъсна я нетърпеливо белобрадият мъж.
— На изток. През Разлома. Към нас.
Заелис имаше чувството, че в долната част на корема му зейва дупка.
— С колко време разполагаме?
— Движат се бързо — каза високата жена. — Много бързо. Много бързо. Според Кайку имаме четири дни и нощи, преди да ни нападнат.
— Четири дни и нощи… — повтори настойникът на Лусия. Изглеждаше потресен. — Всемогъщи богове!
— Сега трябва да свърша някои важни неща — рече Кайлин. — Вероятно и ти ще направиш същото. Ще се върна до няколко часа — добави, след което погледна към Лусия. — Едва ли някой от нас ще спи тази нощ.
Тя си тръгна толкова бързо, колкото беше дошла, поемайки обратно към сградата на Аления орден. Около нея се посипаха първите кристалчета звездопад — мънички парченца полуразтопен лед, хвърлящ зеленикави отблясъци под светлината на трите луни. Красивото явление щеше да продължи още ден или два. Тя не му обърна никакво внимание, защото умът й бе зает с други неща. Наистина трябваше да свърши някои неща, както и да вземе може би най-важното решение в живота си.
Лоното бе разконспирирано, а Чаросплетниците идеха. Също като Заелис, Кайлин прекрасно знаеше, че четири дни и нощи бяха крайно недостатъчни, за да се евакуира населението на селището през враждебния терен на Разлома, а и дори да се опитаха, хората щяха да бъдат настигнати и избити. Къде можеха да отидат? Какво можеха да сторят? Настойникът на Лусия едва ли щеше да изостави всичко, за което се бе трудил — оръжията, укрепленията и провизиите; да не говорим за обитателите на Лоното. Щеше да е принуден да се изправи срещу враговете тук, поне докато не изникнеше някаква друга възможност.
Изборът й беше лесен. Заелис и Либера Драмач бяха обвързани с това място, ала тя — не. Налагаше ли се Аленият орден да остане с привържениците на организацията, изправяйки се редом с тях срещу Вещерите, или просто трябваше да ги остави на съдбата им?
Юги пристигна в дома на Заелис малко след като Кайлин бе излязла оттам. Лусия вече се бе облякла и отново седеше на рогозката си. Вече трябваше да е заспала, ала изобщо не изглеждаше уморена.
Заелис бе прекалено угрижен, за да й се скара. Съзнанието му гъмжеше от нерадостни мисли, провокирани от известията на Кайлин. Размишляваше за Чаросплетниците, за боговете и за Алскайн Мар. Дали Либера Драмач изобщо имаше някакъв шанс, ако онова, което духът беше казал на Лусия, бе истина? Ако всичко това представляваше някакъв конфликт на боговете, можеха ли изобщо да се надяват, че ще успеят да устоят на тази вълна? Не бяха ли като някакъв лист, подмятан от бурното море, безпомощен да стори каквото и да било, освен да се носи инертно по теченията? Белобрадият мъж изпита потискащото чувство, че делото на живота му не е било нищо повече от една илюзия, бълнуване на един старец, организирал съпротива, която всъщност бе неспособна да се съпротивлява на каквото и да било. Той обвиняваше Кайлин, задето се бе стигнало дотук; затова, че настояваше да се спотайват, когато имаха нужда от решителни действия. И ето че сега — най-накрая — съществуването им беше разкрито. Не, още не бяха достатъчно силни, за да се изправят срещу Чаросплетниците — нямаше две мнения по този въпрос. Обаче единствената друга възможност, с която разполагаха, беше да се предадат, а те никога не биха сторили това.
Той веднага разбра, че Юги е пушил корен от амакса. Блясъкът в очите му, разширените зеници и характерната миризма, която излъчваха дрехите му, бяха красноречиви свидетелства за това.
— Всемогъщи богове, Юги, трябваш ми с бистра глава! — изстреля Заелис вместо поздрав.
— Тогава трябваше да ме извикаш на сутринта — отвърна весело новодошлият. — Какво има? — попита. В този момент забеляза Лусия и й се поклони. Момичето отвърна на поздрава му с леко кимване.
Водачът на Либера Драмач въздъхна.
— Влизай и сядай — рече. — Лусия, ще приготвиш ли нещо силно за госта ни?
— Да, татко — отвърна девойката и пое към кухнята.
Заелис седна на една рогозка на пода срещу Юги и го загледа изучаващо, чудейки се дали мъжът щеше да разбере нещо от казаното тази нощ. Юги редовно пушеше корен от амакса и това притесняваше не на шега настойника на Лусия, ала от друга страна той правеше така, откакто се познаваха, и въпреки съществуващата опасност никога не се пристрасти. Мъжът твърдеше, че може да се откаже от опасния си навик, когато си поиска; в началото Заелис бе малко скептичен по отношение на това, но впоследствие се увери, че помощникът му е бил прав. Юги бе способен да издържа без корена от амакса в течение на седмици и месеци, без да изпада в абстиненция. Веднъж му беше казал, че използва опиума, за да се „справя с лошите нощи“. Заелис не знаеше какво означаваше това, а и Юги никога не му обясни.