Съвсем скоро Лусия се появи с чаша латамри — горчива, черна настойка, стимулираща както тялото, така и съзнанието — и застина на прага на помещението. Сериозността на ситуацията като че ли изведнъж се стовари върху плещите й. Момичето се загледа в двамата мъже, събрали се, за да обсъдят живота и смъртта на стотици — а може би и хиляди — хора, и потръпна. Тя бе причината за всичко това.
„Онези идват за мен, помисли си момичето. Всеки, който ще загине тук, ще загине заради мен.“
Тогава Юги я забеляза, усмихна се и й даде знак да се приближи. Той пое чашата от ръцете й, кимна благодарствено и каза на домакина си:
— Тя трябва да чуе това, защото я засяга.
Настойникът й изсумтя и й махна да седне.
— Трябва да ти осигурим място, където да си в безопасност, Лусия — започна той с дрезгав глас. — Няма начин да евакуираме жителите на Разлома в рамките на толкова кратък срок, а и броят им е прекалено голям, за да ги скрием където и да било. Виж, що се отнася до дузина или малко повече… нещо като ескорт… можем да те изпратим на североизток. Към Тчамаска. Там има членове на Либера Драмач, които може да те скрият.
Лусия не реагира по никакъв начин. Само попита:
— А вие ще останете и ще се биете, така ли?
— Нямаме друг избор — въздъхна настойникът й. — На практика Либера Драмач построи това място. След като успяхме да го удържим толкова дълго време… дори само заради запасите си трябва да го защитим. Ако отблъснем тази атака, можем да спечелим време, за да започнем отначало. — Той положи ръка на рамото й. — Хората дойдоха тук, защото ние ги извикахме, а сред тях има много, които не принадлежат към организацията ни. Нося отговорност за всички тях.
— Както и за мен — рече Лусия. Юги я погледна изненадано. Никога досега не я беше чувал да говори с такъв обвинителен тон на баща си.
Заелис очевидно бе засегнат. Той отдръпна ръката си.
— Точно поради това искам да те отведа в безопасност — каза той. — Ще бъде за кратко. После ще дойда и ще те взема.
— Не — отсече твърдо Лусия. — Оставам тук.
— Не можеш да останеш — поклати глава настойникът й.
— Защо? Защото може да ме убият? — Тя се наведе напред, а гласът й прозвуча като съскане на разгневена змия, което го слиса. — Ще изоставиш мен, но не и тях! Е, аз също няма да ги изоставя! Всички тези хора, всички мои приятели и техните семейства — всички ще загинат тук! И защо? Защото Чаропслетниците искат мен! Повечето от тях никога няма да разберат това. А ти искаш да ги изоставя, да избягам оттук и да се скатая, докато Вещерите ме търсят под дърво и камък и избиват невинни хора? — Девойката неусетно бе повишила тон и вече крещеше. — И аз нося отговорност за тези хора, също като теб. Ти самият ме натовари с тази отговорност, когато им обеща спасител от Чаросплетниците. Ти привърза животите им към мен, и нито веднъж не ме попита дали исках това!
Последните й думи прорязаха гръмко тишината. Нито Заелис, нито Юги я бяха чували някога да говори така. Силата на гнева й, проявила се след четиринадесет години на спокойствие и кротост, ги бе потресла.
— Няма да отида — рече тихо тя, ала гласът й беше твърд като стомана. — Ще остана тук и или ще оживея, или ще умра с теб и хората, към които ме привърза.
Юги погледна първо Лусия, после Заелис, след което отново се обърна към момичето. Изведнъж тя вече не изглеждаше като дете, а в очите й гореше майчиният й плам. Заелис бе като онемял. Най-накрая преглътна и отмести взор от разгневеното и непознато момиче, заело мястото на дъщеря му.
— Така да бъде — рече примирено. — Прави каквото искаш.
Дори през пелената на приятното опиянение Юги усещаше, че моментът бе изключително напрегнат, ето защо реши да го поразведри малко.
— Нали помните, че някаква армия от изроди настъпвала насам? — попита с пресилена веселост той. — Е, ако искате да ме изслушате, имам план.
Асара седеше, обгърнала с ръце едното си коляно, подвила другия си крак под себе си, и наблюдаваше как звездопадът нежно се сипеше над езерото Сазазу. Тревата бе подгизнала и влагата се просмукваше в дрехите й, мокрейки кожата й. По водната повърхност пробягваха вълнички — макар и лунната буря да бе приключила, щеше да мине известно време, преди езерото да възвърне предишното си спокойствие. Усещането за нереалност постепенно избледняваше и светът отново придобиваше познатите си очертания.