Сама, тя се взираше в езерото, потънала в мислите си.
Реки дремеше в укритието, където бяха прекарали бурята. Беше толкова изморен, че проспа целия природен спектакъл. Тази мисъл я накара да се усмихне. Горкото момче. Мъката и отчаянието го бяха сломили, ала тя продължаваше да изпитва странна привързаност към влюбения в книгите бъдещ баракс. В друг случай щеше да бъде отвратена от проявите на подобна слабост, но за него бе направила изключение. Та нали в крайна сметка всичко това беше по нейна вина.
Последните няколко дни бяха доста интересни. Красивата жена очакваше да ги преследват, ала хората на Мос или бяха изключително некадърни, или изобщо не ги търсеха, което беше странно. Това я притесняваше повече, отколкото ако бяха пратили цяла потеря по следите на Реки. Мос със сигурност знаеше какво носеше момчето и какви щяха да бъдат последиците за империята, ако го предадеше на баща си, и въпреки това не предприемаше нищо. Тук определено имаше нещо гнило.
Реки изобщо не бе понесъл добре новината за смъртта на сестра си и се наложи да останат тук за известно време, защото момчето не беше в състояние дори да язди. Скръбта му само привличаше вниманието на хората към тях — дори когато не плачеше, на лицето му бе изписано такова печално изражение, че всеки човек, който срещнеха по пътя си, щеше да го запомни. Асара си каза, че навярно трябваше да отложи известието за самоубийството на Лараня за някой по-подходящ момент, когато се намираха на по-безопасно място; ала стореното си беше сторено. Реки щеше да се чувства предаден, ако спътницата му се бе забавила повече, а и на нея й се искаше да го поизмъчи малко.
Остави го да спи, за да се пречисти от скръбта. През дългия си живот Асара бе ставала свидетел на десетки подобни драми и най-често те я отегчаваха, ала сега й беше любопитно как Реки щеше да се справи с това изпитание на духа му. Въпреки че беше лесен за манипулиране като всеки мъж, неговата невинност и липса на житейски опит го извиняваха, а и самата жена се усещаше странно привлечена от тези му качества, поради което още не бе изгубила интерес към младежа.
Тя обаче не можеше да заспи. В момента си мислеше за едно спречкване от преди седмици… и за Кайку.
След като измамата й беше разкрита, след като избяга засрамена от Кайку, тя бе отишла при Кайлин. Винаги постъпваше така — бягаше от онова, което я беше наранило, променяше облика си и се скриваше отново. Кайлин щеше да й възложи някаква мисия, така че Асара да си внуши, че се налага да замине именно поради тази причина, а не заради Кайку.
Ала ето че разговорът бе прераснал в кавга. Високата жена от Аления орден се държеше прекалено арогантно, сякаш Асара бе длъжна да се подчинява на заповедите й. Тя й каза, че трябвало да отиде в Императорската цитадела.
— Не съм ти слугиня, Кайлин! — изстреля съществото, известно още и като Саран. — Ще бъде добре най-накрая да запомниш това!
— Стига си се правила на независима — отвърна Сестрата от Аления орден. — Знаеш, че можеш да си тръгнеш по всяко време. Но не го правиш, нали така? Защото мога да ти дам онова, за което жадуваш най-силно на света!
Асара й хвърли гневен поглед.
— Имахме уговорка. Не съм се съгласявала да бъда твоя подчинена!
— Тогава сме равноправни, ако това повече ти допада — вдигна рамене Кайлин. — Няма значение. Ще направиш онова, което ти казвам — в противен случай ще нарушиш уговорката ни. Първо обаче ще ми помогнеш да получа онова, което аз искам, а след това ще ти дам това, което ти искаш.
— Можеш ли? — попита скептично Асара. — Ще можеш ли да направиш това?
— Знаеш, че мога, Асара, и знаеш много добре, че ще го сторя. Имаш обещанието ми.
— И ти имаш моето — процеди някогашната прислужница на Кайку, — че ако ме измамиш, ще си отмъстя. Не би искала да имаш враг като мен, Кайлин.
— Стига с тези заплахи! — отсече високата жена с изрисуваните устни. — Уговорката си стои. Тя изисква да проявяваме поне малко взаимно доверие една към друга, както ти беше известно от самото начало.
Доверие. Асара за малко да се изхили. Доверието беше преоценена стока. Ала Кайлин знаеше за какво копнееше събеседничката й и за какво щеше да рискува почти всичко, само и само да го получи. Ето защо Асара помагаше на Аления орден — отчасти защото имаха общи цели, ала най-вече защото това бе единственият начин да се сдобие с онова, което искаше.