Слънцето почти бе залязло и последните алени отблясъци помръкваха в небесата, когато първите звуци на приближаващата се армия достигнаха до ушите им. Гнусовраните бяха изчезнали, както очакваше Юги. Кайку ги бе осведомила за различните видове хищници, събрани от Чаросплетниците, и за силните и слабите страни на всеки от тях. Гнусовраните никога не летяха през нощта; девойката предполагаше, че виждаха много зле в тъмнината.
Постепенно усилващият се шум безпокоеше Юги. В началото звучеше като някаква далечна какофония, ала съвсем скоро прерасна във всепомитаща вълна от ревове, ръмжене, вой и всякакви нечленоразделни звуци, накъсвана спорадично от пукота на огнестрелни оръжия. Командирът на групата стисна здраво пушката си, разкъсван от колебания. Чувстваше се тъй, все едно стои на вълнолома и чака приближаването на гигантско цунами.
Ордата внезапно изникна пред очите им, появявайки се в западната част на каньона, точно както бе предположил Юги. Той пребледня, когато забеляза как армията се разлива като масло по дъното на пропастта; чудовищно въплъщение на покварата, разяждаща земята на Сарамир. За разлика от повечето жители на империята, той не хранеше предразсъдъци към Различните — в либералния свят на Лоното човек дори можеше да забрави, че изобщо имаше такива неща — ала в момента бе неспособен да потисне порива на отвращение и страх, обзел го при вида на ужасните същества, носещи се срещу тях. Никога досега не бе съзирал такива противни създания, чиято уродлива същност, допълнително обезобразена от Чаросплетниците, да представлява истинска гавра със законите и хармонията на Еню.
„Как е възможно Кайку и тези чудовища да бъдат едни и същи?“, запита се той.
Зверовете тичаха в тръс, така че да пазят силите си и да могат да преодоляват големи разстояния с цената на нищожна почивка, ала въпреки това скоростта им бе изумителна. В редиците им нямаше строга организация или определен строй, и въпреки това не се газеха и тъпчеха взаимно. Огромните гауреги се извисяваха над подобните на глигани бесове, дългокраките като паяци скрендели се движеха по фланговете задно с по-дребните маймуноподобни създания, а острилиите се носеха с невиждана грациозност. Сред чудовищата се забелязваха и други разновидности, ала на Юги му беше трудно да ги различи от това разстояние; същевременно нямаше никакво желание да се запознава с тях по-отблизо.
— Богове! — промълви Номору. — Ако стигнат до Лоното, всички сме мъртви!
— Толкова много кучета, а няма никой, който да държи каишките… — каза мъжът с кърпата на главата. — Къде са Възлите? Ами Чаросплетниците?
След малко целият западен каньон гъмжеше от Различните хищници и те започнаха да преливат и в източната му част. Юги и хората му затаиха дъх, докато наблюдаваха потресени как зверовете препускаха под тях, минавайки от дясната страна на скалистия нос, където се бяха притаили стрелците.
— Ето ги — прошепна Номору повече на себе си, отколкото на водача. Тя се бе загледала като хипнотизирана в западната част на каньона, откъдето продължаваха да извират нови и нови чудовища.
Наистина бяха там. Движеха се в ариергарда на ордата, яхнали големи, подобни на манкстуи (само че лишени от козина) зверове, заобиколени от гауреги. Юги усети как му призлява само при вида им — изглеждаха досущ като Чаросплетници със своите наметала и маски. Гаурегите се движеха като жива стена около тях, закриляйки ги с масивните си туловища.
— Тези гадини пазят Възлите — рече Юги, повишавайки глас, за да надвика оглушителната врява от преминаването на вещерската армия. — Ще можеш ли да го направиш?
Номору го изгледа обидено, ала ако искаше да каже още нещо, пропусна момента, защото в същия миг чудовищна експлозия процепи въздуха, а земята потрепери. Грохотът от взрива отекна нашир и длъж из Разлома, а от източната стена на каньона се заоткъртваха големи каменни късове, които се затъркаляха надолу към зверовете, вдигайки облаци прах по пътя си. Либера Драмач бяха поставили експлозиви на стратегически места из дефилето и сега рухващите скали погребваха под тежестта си десетки от Различните хищници.
Зверовете виеха, ревяха и се тъпчеха един друг, ала вече бе прекалено късно да избягнат каменната лавина, която се стоварваше отгоре им. В източната част на каньона се беше вдигнал толкова много прах, че стрелците едва можеха да различат нещо, ала и онова, което виждаха, ги радваше — задните редици на армията продължаваха напред, което означаваше, че продължаваха да тласкат още зверове към каменната смърт.
Юги се надигна и се усмихна на Номору.