Кайку изучаваше съсредоточено зловещото съоръжение, смръщила вежди. Ненавиждаше го. Мразеше незнайното му предназначение, мразеше странния му вид, неестествените шумове, които издаваше, и отвратителното му зловоние. Изглеждаше й като символ на покварата, отвратително олицетворение на заразата, бълващо отрова. Ненавиждаше го и защото заради него трябваше да стои тук, докато приятелите и домът й се намираха в ужасна опасност — всички жители на Лоното бяха в ужасна опасност — и въпреки че не можеше да бъде с тях и никога нямаше да се добере дотам навреме, мисълта, че дори не се беше опитала, не спираше да гризе сърцето й.
Същевременно й се струваше, че трижди проклетият окхамбски начин на мислене сериозно й беше повлиял през тези седмици, които бе прекарала в компанията на Тсата — как другояче да си обясни тази странна самоотверженост и стремеж да се посвети на благото на хората около нея, загърбвайки егоистичните си желания? В нощта на лунната буря, когато невидимата преграда изчезна, когато наблюдаваха как хищническата орда напуска равнината и се отправя към Лоното, Кайку искаше повече от всичко на света да тръгне с тях. Не я интересуваше, че зверовете се движеха прекалено бързо за нея,
нито пък се замисляше, че дори и да успееше да стигне навреме в Лоното, едва ли щеше да помогне на събратята си така, както можеше да го стори тук. Предишната Кайку би заминала, защото такава беше природата й.
Ала не замина. Девойката знаеше какво си мисли Тсата и бе изненадана да разбере, че и тя си мислеше същото. Хищниците бяха напуснали тревистата равнина, но странното изгърбено съоръжение продължаваше да се издига покрай водите на Зан. И Тсата и Кайку бяха единствените, които имаха възможност да научат нещо повече за него.
Единствените, които можеха да се доберат до вещерския камък.
Ткиуратецът нямаше нужда да я убеждава. Самата тя прекрасно разбираше, че едва ли някога щеше да им се отвори подобна възможност. Какъвто и да беше изходът от битката на изток, бяха длъжни пред жителите на Лоното да използват предоставилия им се шанс. Трябваше да се спуснат в мината на Чаросплетниците.
— Виж — прошепна Кайку на спътника си, когато от дълбините на съоръжението се разнесе гърлено ръмжене, последвано от серия тракащи звуци. Решетките на шахтите се разтвориха и тръбите забълваха мощни струи черна вода, в която плуваха скални късове, всевъзможни органични отпадъци и някакви други неща, които пътешествениците не можеха да различат на оскъдната светлина от лунните лъчи. Изхвърлянето на излишните материали във водите на Зан продължи няколко минути, след което решетките отново се затвориха, от вътрешността на постройката се дочуха няколко силни избумтявания; после изведнъж се възцари тишина, нарушавана единствено от плискането на реката.
Кайку и Тсата напуснаха прикритието на тумисовите дървета и запълзяха през високата трева към речния бряг. Малко по-нагоре ги очакваше дънерът, който бяха издълбали отвътре преди няколко дни, превръщайки го в плавателно средство, с чиято помощ да минат на другия бряг. Двамата спътници го бяха изтъркаляли тук миналата нощ, скривайки го сред гъстата растителност, избуяла от двете страни на Зан.
Те огледаха внимателно тревистата равнина. В мрака се виждаха някакви силуети — може би стотина, разпръснати по протежение на цялата й площ. Патрулите, колкото и малко да бяха останали, се намираха предимно на източния бряг на реката и разузнавачите не се бояха, че ще се натъкнат на някой страж от западната страна на Зан. Отвъд равнината се издигаше черната стена на високите скали, където се бяха притаили пътешествениците, когато за първи път забелязаха армията от Различни. Тогава мястото гъмжеше от хищници, а сега бе толкова пусто, че изглеждаше призрачно.
След като се увериха, че около тази част на реката нямаше никакви стражи, те изчакаха Иридима да се скрие зад един облак и избутаха дънера във водите на Зан, след което нагазиха в реката. Водата се оказа изненадващо топла — макар че водеше началото си от ледените недра на планините Тчамил, стотиците километри под жарките слънчеви лъчи бяха повишили значително температурата й. Младата жена почуства влажните й целувки по дрехите и кожата си. Тук течението на Зан забавяше скоростта си, преди да се втурне с шеметно темпо на юг към големите водопади. Кайку се хвана от едната страна на дънера и изчака и ткиуратеца да направи същото; когато плавателното им средство спря да се клатушка, се оттласнаха от брега и заплуваха напред.