Тогава се бяха появили хората на Баккара. Навярно Мишани можеше да се измъкне незабелязано от тях, ала сега вече това нямаше кой знае какво значение. Те избиха наемниците на Авун благодарение на численото си превъзходство, намесвайки се точно навреме, за да спасят живота на Чиен. Всичките му стражи обаче бяха мъртви. След което, вместо да ги освободят, помолиха двамината оцелели да ги придружат. Молбата им бе поднесена като въпрос, ала нито Чиен, нито Мишани се заблуждаваха, че спасителите им щяха да ги пуснат, ако бяха отказали. Те бяха пленници. Освен това търговецът се нуждаеше от спешни медицински грижи, които навярно щеше да получи в Зила. Мишани се съгласи, за да си спести унижението да бъде вързана и закарана в града насила.
Въпреки очевидната им цел обаче, Баккара и хората им изобщо не я третираха като пленница. Те се оказаха доста разговорливи и девойката научи редица неща по време на съвместната им езда. Повечето бяха жители на Зила, селяни или занаятчии. Задачата им беше да съберат провизии от пътешествениците, запътили се на юг, за да попълнят запасите на града с оглед на предстоящата обсада, ала без да прилагат насилие, както изрично й подчертаха. Разузнавачите им бяха докладвали за няколко военни части, които щели да бъдат пред стените на Зила идната вечер, за да потушат бунта, и войниците бяха едновременно уплашени и въодушевени от тази перспектива. Нещо бе запалило необичайния им плам, ала Мишани не можеше да определи какво; приличаха й повече на хора, които знаят за какво се борят, отколкото на отчаяни селяци, разбунтували се заради глада и нищетата.
Най-много време обаче Мишани прекара в компанията на не по-малко разговорливия им водач Баккара. Той беше огромен мъж с мургав тен, малки тъмни очи, хлътнали, покрити с четинеста брада бузи и сплескан нос. Черната му коса беше пристегната на плитки, завързани с цветни връзки, и разкриваше ниското му чело, спускайки се назад по тила му. Макар че наближаваше петдесетата си жътва, той беше достоен противник и за два пъти по-младите от него мъже, а в гласа и погледа му се четеше безспорен авторитет. Именно от него Мишани научи откъде бяха разбрали коя е всъщност и защо подчинените му се отнасяха толкова оптимистично към неизбежната заплаха.
— Не ми е навик да спасявам благородни дами — бе отвърнал с широка усмивка на въпроса й той. Яздеха в малките часове на нощта и светът около тях изглеждаше нереален и призрачен; Мишани имаше чувството, че бяха единствените живи същества в цялата вселена.
— Тогава какво ви накара да нарушите традицията и да ме отвлечете? — попита остро тя.
— Чак пък да ви отвлечем! — засмя се Баккара. — Не виждате ли състоянието, в което се намира вашият мъж? Нима бихте искали да продължи да язди така, докато стигнете до целта на пътуването си?
— И двамата знаем, че нямаше да ни позволите да продължим по пътя си — каза младата жена. — Що се отнася до Чиен, не ме е грижа за него. И той изобщо не е мой мъж.
Спасителят й се изхили.
— Ще бъда откровен с вас — рече. — Ако на вашето място беше някой друг, щяхме да го пуснем веднага. От една страна, не дай си Оча, да ви се случи нещо лошо — никога не бих ви пуснал сам-самичка да яздите на юг. Нещата там са още по-лоши. А от друга, вие сте прекалено ценна, за да ви оставя, и Кседжен направо ще ме убие, ако постъпя така. Навярно ще имаме нужда от вас в Зила. Боя се, че ви водим натам.
Младата жена вече се бе досетила за какво иде реч, преди още Баккара да спомене името на Кседжен и да потвърди опасенията й.
— Вие сте Айс Маракса — рече тя.
Мъжът изсумтя утвърдително.
— Не сте ли късметлийка? — попита саркастично.
Мишани се засмя.
— Вие сте нещо като легенда за Айс Маракса, госпожице, както съм сигурен, че знаете — продължи едрият мъжага. — Та вие сте една от тези,които спасиха нашия малък месия от челюстите на смъртта.
— Простете, ала нещо не ми звучите като фанатизиран поклонник, както бих очаквала от човек във вашето положение — каза девойката, с което породи истински взрив на гърлен смях от страна на компаньона си.
— Само почакайте да видите Кседжен — рече той, когато се успокои. — Навярно той ще оправдае повече очакванията ви. Аз вярвам в Лусия — заяви изведнъж с по-тих глас. — Това, че не пея хвалебствени химни, не означава, че силата на вярата ми е по-слаба.