— Ала навярно разбирате, че за мен е малко трудно да видя нещата от вашата гледна точка — обясни му Мишани. — За вас Лусия може да представлява някакъв идеал, който да боготворите, но за мен е като по-малка сестра.
— Боготворите е силна дума — поправи я събеседникът й. — Тя не е богиня.
— В това съм абсолютно сигурна — каза младата жена. Баккара й се струваше доста особен — хем беше член на Айс Маракса, хем нещо във вярата му сякаш го притесняваше. Странно.
— Обаче е нещо повече от човек — продължи войникът. — В това пък аз съм абсолютно сигурен.
Мишани откри, че се опитва да си спомни всичко, което беше чувала някога за Айс Маракса по време на разговорите си със Заелис и Кайлин. Отдавна бе престанала да обръща внимание на тази организация, смятайки я за напълно безобидна. Ала ето че по време на двумесечното й отсъствие привържениците на Айс Маракса се бяха осмелили да заявят открито на света за своето съществуване. Младата жена изобщо не бе очаквала, че са способни на подобен ход; все пак публичността бе онова, от което поддръжниците на Лусия най-много се бояха.
Първоначално Айс Маракса не представляваше нищо повече от една
особено радикална и ентусиазирана част от новопоявилата се Либера Драмач. Преданията за спасителя, който ще спре покварата в земята, бяха особено популярни сред селячеството още преди името на Лусия ту Еринима да се разпространи сред тях. Това бе естествена реакция срещу нещо, което не разбираха — покварата в земята, която не можеше да бъде спряна. Въпреки че Либера Драмач държеше на секретността, сред редиците й се намираха хора с по-дълги езици и мълвата се разпространи. Историята за затворената в Императорската цитадела Престолонаследничка се сля с множеството неясни пророчества, надежди и суеверия, пасвайки си перфектно. В техните очи образът на малкото момиченце, способно да общува с духовете, се превърна в единствената им надежда срещу разпространението на заразата. Те вярваха, че боговете са изпратили Лусия, за да се пребори със злото, разяждащо сарамирската земя. Защо иначе Еню, богинята на природата, ще позволи на една Различна да се роди в императорското семейство. Изведнъж селяните бяха започнали да говорят не за някакъв бог или герой, който да ги спаси, а за едно мъничко момиченце.
Обаче групировката, която впоследствие щеше да се превърне в Айс Маракса, все още представляваше само една по-фанатизирана фракция на Либера Драмач. До момента, в който Престолонаследничката бе спасена.
Появата на емблемата им в Лоното се оказа онази искра, от която се нуждаеха. Необикновената аура на момиченцето и невероятното й бягство от смъртта ги убедиха, че месията, за когото си мечтаеха, най-накрая беше при тях. Те започнаха да надават гласове, че секретният характер на организацията не е правилното решение; че новината за спасението на Лусия трябва да се разпространи по всички кътчета на империята, за да съберат максимална подкрепа за деня, когато Лусия щеше да ги поведе. Вярата на повечето селяни бе рухнала с пожара в Императорската цитадела и известията, че детето е живо, щяха да удвоят радостта им.
Заелис категорично бе забранил това и впоследствие разколническата фракция бе утихнала. Няколко месеца по-късно привържениците й напуснаха Лоното без предупреждение, вземайки със себе си някои от най-изтъкнатите членове на Либера Драмач. Скоро след това шпионите на Заелис докладваха за появата на организация, наречена Айс Маракса — буквално „следовници на чистото дете“ на висш сарамирски — която разпространяваше обезпокоителни слухове нашир и длъж.
Това бе разгневило не на шега Заелис и Кайлин изпрати своите Сестри, за да проучат доколко новопоявилата се групировка застрашава интересите на Либера Драмач. Оказа се, че положението не беше чак толкова лошо — отцепниците бяха запазили в тайна местонахождението на Престолонаследничката, което бе известно само на малцина избрани. Останалите привърженици на Айс Маракса знаеха единствено, че момиченцето е скрито на сигурно място и предаваха тази информация на другите хора. Това не подейства особено успокояващо на Заелис, който продължаваше да ги смята за безразсъдни и безотговорни; ала с течение на годините стана ясно, че делата на организацията се изчерпваха с разпространението на благата вест, че Престолонаследничката е жива и се намира на сигурно място. Ето защо Мишани започна да ги смята за безобидни.
Сега, докато портите на Зила се отваряха пред нея и тя влизаше в града, който съвсем скоро щеше да бъде подложен на тежка обсада, й се искаше да бе обръщала повече внимание на фанатизираните следовници на Лусия, защото недоглеждането й можеше да й струва скъпо.