Имението на рода Коли бе разположено в западната част на залива Матакса, върху обширна скала, надвесена над синьото море. Под нея се простираха безкрайни бели плажове и прелестни лагуни, а около наколните селища, които се издигаха в самата вода, се поклащаха множество лодки и гемии. В далечината се виждаха няколко огромни скали, щръкнали вред вълните — масивни варовикови образувания, обрасли с мъх и храсталаци, около които рибарите залагаха своите мрежи.
Фамилната къща на рода Коли се издигаше до самия ръб на скалата. Тя представляваше цилиндрична сграда, боядисана в коралов цвят, увенчана с широк купол. От двете й страни бяха построени изящни крила, където се намираха помещенията за слугите и конюшните, а тази част от скалата, която гледаше към морето, бе издълбана така, че оформяше огромна терасовидна градина, чиято най-ниска част надвисваше над самите води. На най-горното стъпало се издигаше елегантна оранжерия с високи арки и резбовани колони, където майката на Мишани обичаше да пише.
Сигурно и сега седеше там, помисли си баракс Авун, макар че не можеше да я види от най-ниската тераса, където се бе разположил в компанията на баракс Григи ту Керестин. Без съмнение съчиняваше поредната от историите си, каза си с отвращение той. Споделяше семейните си проблеми с цялата империя. Страшно се беше разгневил, когато научи за какво се разказваше в последната й книга; така тя само осигуряваше храна за безчетните клюкари в Сарамир. Хората и без това приказваха достатъчно за изчезналата им дъщеря, за да добавя и тя нови съчки в огъня. Обаче Мураки пишеше онова, което искаше да пише, и не му позволяваше да я цензурира.
Въпреки това опасността все още можеше да бъде неутрализирана. Ако всичко се развиваше както трябва, скоро щеше да получи дъщеря си обратно — по един или друг начин — и щяха да измислят такава история, с която да сложат край на целия този позор. Ако всичко се развиваше добре…
— Богове, положението изобщо не е толкова лошо! — възкликна Григи. Той се бе излегнал на удобния диван и съзерцаваше просторния залив. — Тук можеш да забравиш за всичките си проблеми, да забравиш за покварата в земята, да забравиш за целия свят. Окото на Нуку все още грее над нас, а морето все още се вълнува и разпенва. Проблемите ни изглеждат толкова незначителни, когато ги погледнеш от тази височина.
Авун му хвърли поглед, изпълнен с презрение. Дебелият му събеседник беше пиян. Помежду им имаше маса, осеяна с остатъците от храната, която Григи беше унищожил, заедно с празни гарафи за вино. Домакинът беше доста сдържан по отношение на ястията и напитките, ала за сметка на това компаньонът му ядеше за трима. Не беше спрял да се тъпче цял следобед.
— На мен изобщо не ми изглеждат малки — отвърна му хладно Коли. — Морето може още да се вълнува, но рибата се изражда. Храната, която току-що погълна, се купува с тази риба, а и рибарите ми започнаха да заделят нещо за себе си, за да изхранят семействата си. Да крадат от мен, за да се запасяват. Страх ги е от задаващия се глад. — Той погледна към далечните скали в източната част на залива. — Лесно е да се престориш, че всичко е наред. Освен това е и глупаво.
— Няма нужда да си толкова мрачен, Авун — каза Григи, разочарован, задето събеседникът му не споделяше ведрото му разположение на духа. — За боговете, прекрасно знаеш как да развалиш настроението на един човек.
— Просто не виждам нищо, което да ме зарадва.
— Значи не виждаш възможностите, които предстоящият глад ни предоставя — каза дебелият баракс. — Няма по-свиреп воин от човека, който се бори за своя живот и живота на семейството си. Единственото, което трябва на хората, е личност, зад която да се обединят. И тази личност ще бъда аз! — Той вдигна непохватно бокала си, разливайки част от виното върху плочите на терасата.
— Ето я и бараксинята — каза Авун, посочвайки към яркооцветеното корабче, което тъкмо навлизаше в залива, пробивайки си път между риболовните съдове.
Григи заслони очите си с ръка и напрегна взор.
— Имаш ли й доверие? — попита скептично.
Домакинът кимна.
— Тя ще бъде там, където трябва, когато удари часът.
Следобедът се бе оказал доста ползотворен. Емира, младата бараксиня на рода Зирис, ги бе посетила по нейна молба. Говореха си за много неща — за надвисналия глад, за Кръвния Император, за тежкото положение на собствените й хора. После, по един изключително хитър и заобиколен начин, тя попита Григи ту Керестин дали възнамерява да предяви претенции към трона и дали би приел помощта на рода Зирис, ако беше така.