Нищо ново под слънцето, помисли си дебелият благородник. Винаги ставаше така. Благородните семейства непрекъснато сключваха съюзи едно с друго, надявайки се, че онзи, когото бяха подкрепили, ще се сдобие с власт. Когато аристократите видяха, че Мос е неспособен да управлява собствената си страна, започнаха сами да се стичат под знамето на Григи. А обстоятелството, че баракс Коли, който беше могъщ и лукав играч, бе дясната му ръка, засилваше още повече позициите му.
Григи не хранеше никакви илюзии, че победата им ще е лесна и бърза. С Чаросплетниците на своя страна и Императорската крепост под свое командване, той бе почти непобедим. Каквато и подкрепа да получеше от страна на благородните семейства, завземането на престола щеше да е изключително трудна задача. Веднъж вече бе щурмувал стените на Аксками и искаше да е абсолютно сигурен в силите си, когато се наложеше отново да стори това.
Ала ето че днес Авун му поднесе разрешението на този проблем.
— Имам един нов приятел — беше казал той, докато се разхождаха из къщата му тази сутрин. — Изключително близък с Императора. Открих го неотдавна.
— Нов приятел? — вдигна вежди Григи.
— Този човек ми каза, че съвсем скоро нещо ще се случи. Трябва да сме готови.
— Готови?
— Трябва да съберем силите си, за да можем да стигнем до Аксками за един ден, ако се наложи.
— За един ден! Но това е абсурдно! Ще трябва да уведомим всички семейства, да съберем войските си тук…
— Тогава ще го направим, когато удари часът. Щом моментът узрее, ще трябва да действаме светкавично, а съюзниците ни трябва да са готови да направят същото.
Дебелият благородник се почеса по главата, нагласяйки кепето си.
— Това е доста сериозно, за да го взема на доверие, Авун — рече. — Кажи ми кой е този твой приятел.
— Какре. Личният Чаросплетник на Императора.
Осемнадесета глава
— Време е, Кайку — каза Юги.
Здрачаваше се. На изток небето имаше мек пурпурен оттенък — предвестник на наближаващата нощ. Единствената луна, изгряла сред букета от звезди, беше Иридима и нейният сърп се открояваше все по-ясно на фона на смрачаващия се небосклон. Топлият есенен ден преливаше в топла нощ, а появилият се прохладен ветрец разпръсна тежкия зной на предишните часове.
Бяха достигнали до целта на пътешествието си — невидимата преграда, издигната от Чаросплетниците. Номору бе обявила, че наближават мястото, където се бе заблудила по време на предишната си експедиция; час по-късно се върнаха на същото място, въпреки че се бяха движили неотклонно в западна посока. Ако това не беше достатъчно, сетивата на Кайку бяха започнали да припукват; тя бе сигурна, че знае точното местоположение на преградата. Девойката полагаше всички усилия, за да държи своята кана под контрол — изобщо не й се искаше да се опита да премине бариерата без помощта на бащината си Маска.
Четиримата пътешественици се притаиха в една долчинка за няколко часа, за да изчакат спускането на нощта. Кайку прекара това време облегната на едно дърво, загледана в празните очи на червено-черната Маска, която държеше в ръцете си. Когато Юги се обърна към нея, тя едва го чу. Мъжът трябваше да разтърси рамото й, за да я извади от унеса й; младата жена го изгледа ядосано, след което чертите й се смекчиха и тя му се усмихна нежно. Мъжът се поколеба за момент, после се отдалечи настрани.
Изведнъж мислите й се върнаха към момента, когато Юги лежеше полумъртъв сред онова тресавище. Битката за извличането на отровата на демона от тялото му се бе врязала до най-малките подробности в съзнанието й — всяка нишка, всяко влакънце и всеки възел бяха отбелязани в паметта й с блестящи линии. Триумфираща усмивка разцъфна на устните й и настроението й се подобри. В следващия момент обаче погледът й попадна върху Юги, който нарамваше раницата си, и усмивката й веднага помръкна.
След като се бе събудил, Юги сякаш беше по-различен. Кайку бе почувствала нещо още докато беше вътре в него — нещо едва забележимо, ала тъмно и неизразимо грозно. Младата жена нямаше никаква представа какво е — знаеше само, че е било дълбоко скрито и че най-вероятно припадъкът на Юги го бе освободил от оковите му. Тя се загледа в мъжа, когото бе спасила, и се замисли.
Той се престори, че не е забелязал, ала буквално усещаше как очите й прогарят дупки в гърба му. Сблъсъкът му с демоните го беше отрезвил. Близостта на смъртта му бе напомнила за предишния му живот, преди да се присъедини към Либера Драмач. За дните на кръв, остра стомана и кланета. Той започна да си играе с мръсната кърпа, завързана около челото му; спомен от онези времена, които отчаяно се опитваше да забрави, ала никога не можеше.