— Това ще свърши ли работа? — попита скептично Номору, сочейки към червено-черния предмет в ръцете на Кайку. Въпросът на разузнавачката го върна към действителността. Пътешествието им през Разлома хич не беше лесно, но оттук нататък щеше да става още по-зле.
— Съвсем скоро ще разберем — отвърна младата жена и си сложи Маската.
По някакъв ужасен начин изпита усещането, че се е завърнала у дома. Маската затопли кожата й и Кайку имаше чувството, че започва леко да се разтапя, за да се нагоди към малките промени, случили се с лицето й от последния път, когато я бе носила. Изведнъж сякаш отново беше малко дете, а баща й я люлееше в скута си. В следващия момент в главата й прозвуча успокояващият шепот на Руито и очите й се навлажниха. Тя примигна, за да върне обратно сълзите. Маската й напомняше за баща й, защото бе ограбила част от мислите и индивидуалността му, докато я бе носил. Той бе убит заради това парче дърво. Истинските Маски бяха жестоки господари, които непрекъснато ограбваха този, който ги носеше, в замяна на силите, с които го даряваха. Постепенно притежателят на Истинска Маска се пристрастяваше до такава степен към нея, че не можеше да живее без изработения от вещерски камък предмет. Така се превръщаше в Чаросплетник. Девойката никога не трябваше да забравя това.
„Духове, а какво ли би станало, ако Сестра от Аления орден се превърне в Чаросплетник?“
— Изглеждаш глупаво — обади се Номору, а тонът й бе лишен от хумор. — Какво се опитваш да постигнеш с това нещо?
Кайку й хвърли презрителен поглед. Изобщо не се чувстваше глупаво. Даже напротив — Маската прилепваше перфектно към кожата й и това й харесваше.
— Това нещо ще ни прекара през невидимата преграда — отвърна й девойката. — Трябва да побързаме. Не искам да нося тази Маска и един миг по-дълго от необходимото.
Докато потегляха, си помисли, че тези думи й прозвучаха малко изпразнени от съдържание. Беше ги произнесла не защото ги мислеше наистина, а понеже се чувстваше длъжна да ги каже.
Когато се изправиха пред преградата, нощта бе покрила всичко с тъмния си плащ. Докато преваляха едно невисоко възвишение, от двете страни на което се издигаха големи канари, Кайку усети как Маската започна да се затопля.
— Тук е — прошепна младата жена. — Вържете се за мен.
Тсата извади въжето, което носеше, и изпълни инструкциите й. Не беше ясно доколко ткиуратецът вярваше в необходимостта от това, което правеха, ала се подчини на волята на мнозинството, без да се оплаква.
Кайку запристъпва колебливо, протегнала ръка пред себе си. Маската ставаше все по-гореща и температурата й непрекъснато се повишаваше. Девойката си каза, че ако продължаваше така, лицето й щеше да изгори; в този момент обаче пръстите й докоснаха бариерата и тя се разкри пред очите й.
Младата жена ахна от изумление. Блещукащата, изплетена от златистите нишки на Чаросплетието бродерия се простираше от двете страни, шест метра висока и също толкова дълбока, следвайки неравните контури на Разлома. Истински водовъртеж от сияйни спирали и завъртулки, които се въртяха и извиваха една около друга, приемайки нови форми в хаотичния си вихрен танц. Кайку стоеше като хипнотизирана, неспособна да откъсне поглед от изключителното произведение на Чаросплетниците. — Какво става? — попита Юги. — Това ли е преградата?
Младата жена си даде сметка, че той питаше за причината, поради която бяха спрели — бариерата бе невидима за всички, с изключение на нея. За един кратък миг изпита самодоволната радост, че беше единствената, посветена в това чудо; после, изненадана от себе си, побърза да прогони тази мисъл.
— Хванете се за ръце — нареди, подавайки ръка на Юги. Останалите последваха примера й.
Тя пристъпи напред и светът на Чаросплетието я погълна. Когато това й се случи за първи път, на остров Фо, бе изкушена да се зарее завинаги в неизразимата красота на златистия свят около нея. Този път обаче бе подготвена. Само след няколко крачки преградата остана зад гърба й и тя задърпа Юги след себе си; въпреки това не можа да потисне неприятното усещане, когато неземната прелест се изтръгна от нея и светът изведнъж й се стори сив, блед и посредствен.
Мъжът, чиято ръка държеше, премина заднишком през бариерата, залитайки като пиян. Той пусна Номору, която беше следващата в редицата, и се строполи тежко на земята. Изведнъж въжето, завързано за кръста му, се обтегна рязко — следотърсачката го бе задърпала в противоположната посока. Кайку вече можеше да я види — преградата бе изчезнала от погледа й в мига, в който беше преминала през нея. Номору бе впримчена в невидимата зона на дезориентацията и се опитваше отчаяно да се върне в посоката, откъдето бяха дошли, очевидно неспособна да разбере защо не можеше да направи това. Тсата бе изпаднал в същото състояние — на лицето му бе изобразено досущ детинско объркване.