Бе невъзможно да се определи точният брой на съществата, защото те нито бяха подредени в някакъв строй или последователност, нито пък можеше да се каже къде свършваше тялото на едно създание и започваше това на другото. Задачата се затрудняваше и от многообразието на формите, съставляващи тази фантасмагория от гротески, родени сякаш от въображението на безумец. Бяха хиляди, а може би даже десетки хиляди. Стълпотворението покриваше равнината от основата на стръмния склон чак до бреговете на Зан. Те бяха затворени на групи в огромни метални клетки, където някои същества се мятаха безутешно, други спяха, а трети се биеха ожесточено.
Някаква длан докосна рамото й и Кайку се обърна, за да види как Номору й подаваше далекоглед. Устройството му беше много просто — две стъклени лещи, обгърнати от конична тръба от втвърдена кожа — ала важното беше, че вършеше работа. Девойката го пое с благодарствена усмивка; това беше първият път, когато водачката им доброволно им предлагаше нещо. Навярно мащабите на онова, което бяха видели, я бяха накарали да забрави обичайната си неотзивчивост.
Кайку долепи далекогледа до окото си и гледката долу изведнъж се открои с всичките си отблъскващи подробности. Всички живи същества, които девойката успя да разгледа, бяха ужасно деформирани. Издължени, тъмни тела, напомнящи тези на дивите котки, които обитаваха джунглите, завършваха със странни муцуни с кучешки и гущероподобни черти; демонични създания, които някога навярно са били малки маймуни, висяха от решетките на клетките си, а от страховитите им усти се подаваха огромни жълтеникави зъби; изгърбени, подобни на глигани четириноги с гигантски бивни и грозни зурли се ровеха в пръстта, а телата им представляваха стегнати възли от обрасли с четина мускули. Младата жена изтръпна, щом забеляза в един кафез големи птици с дебели и деформирани, наподобяващи зурли от рогово вещество, и прилепови черни криле, покрити с мръсни черни пера, чийто размах навярно надхвърляше два метра. Това бяха гнусоврани — Кайку ги беше видяла за пръв път преди няколко години, когато беше на остров Фо.
Ала, както изглеждаше, този хаос не бе лишен от известна закономерност. Присъствието на гнусовраните я наведе на тази мисъл и девойката разгледа отново цялата равнина, търсейки потвърждението й. Нито едно от Различните същества не беше уникално; различаваха се няколко типа, които се повтаряха отново и отново. Същите форми, същите белези. Това не бяха произволни следствия от въздействието на вещерския камък, а обособени видове. Макар и да изглеждаха ужасно, тези създания не бяха уроди.
— Не там — каза й нетърпеливо Номору, завъртайки върха на далекогледа. — Погледни нататък!
Кайку я изгледа начумерено, раздразнена от нахалството й, след което долепи око до приспособлението. Когато направи това, кръвта й изстина.
Сред стълпотворението се движеше някаква фигура, която очевидно не се притесняваше от близостта на тези зверове. Отначало девойката я взе за Чаросплетник; обаче, ако беше така, тя не приличаше на никой Вещер, който Кайку бе виждала преди. Беше висока — поне два метра и нещо — и извънредно кльощава. Пристъпваше с изправен гръбнак, за разлика от Чаросплетниците, които колкото повече се изпълваха със зло, толкова повече се изгърбваха. Робата й не беше съшита от безброй различни парцали, а чисто черна, с голяма качулка; и въпреки че носеше Маска, овалната й повърхност беше съвършено гладка, с изключение на двата отвора за очите.
— Какво е това? — прошепна дрезгаво тя. — Някакъв нов вид Чаросплетник?
— Не зная — отвърна Номору.
Юги взе далекогледа и погледна.
— Какви са всичките тези същества? — попита той, докато взорът му обхождаше цялата равнина. — За какво ще ги използват?
— Някакъв вид менажерия — подхвърли Кайку. — Колекция от Различни хищни видове?
Номору се изсмя горчиво.
— Така ли си мислиш?
Изражението на Тсата беше мрачно.
— Това не е менажерия, Кайку — рече той, — а армия.
Деветнадесета глава
По същото време, когато Кайку и спътниците й наблюдаваха стълпотворението от Различни край река Зан, Лусия и придружителите й пристигнаха в Алскайн Мар. Това беше на двеста и петдесет километра в източна посока, в другия край на разлома Ксарана, недалеч от река Ран. Някога, в дните преди катаклизмът да обезобрази земята и да погълне Гобинда, Алскайн Мар е представлявал възхитително подземно светилище. После обаче покривът му се срутил, входовете му се продънили и безброй души били погребани живи там от земните трусове. Сега беше кошмарно място, обитавано от нещо древно и зло, и дори най-свирепите племена от Разлома гледаха да стоят далеч от него. В Алскайн Мар господстваше страховит дух, а духовете охраняваха ревниво своята територия.