Спомените отекваха болезнено в главата му, докато си пробиваха път към рухналото светилище. Пътуваха през нощта, а болният крак на Заелис и несвикналата на подобни преходи Лусия ги забавиха доста. Чак на разсъмване се приближиха до овалната падина, широка над километър и половина, зейнала на върха на голямо плато. Покрай източния й край течаха водите на река Ран, а в центъра й зееше дълбок отвор. Там се намираше Алскайн Мар.
Спряха на ръба на пропастта и веднага забелязаха наредените около нея душеяди. Те тракаха силно под напора на вятъра, а знаците, изрисувани на олющената им повърхност, се блъскаха в скалата. Душеядите представляваха суеверни артефакти, останали от народа угати — елипсовидни камъни, изписани със заклинания, благослови и проклятия. Преданията разказваха, че когато някой дух се приближавал до душеяд, той се ужасявал от звука на заклинанията, а благословите и проклятията го отблъсквали и отвращавали; ето защо духът се връщал там, откъдето бил дошъл. Поради очевидната им неефективност хората бяха спрели да ги използват преди стотици години и така душеядите се превърнаха в любопитен елемент от сарамирския фолклор. Кайлин забеляза обаче, че тези тук не бяха много стари — вероятно нямаха повече от петдесет години. Кой ли ги бе поставил и защо? Какво ли бе искал да постигне с тях? Навярно си беше мислел, че чрез този древен ритуал ще затвори завинаги древния дух от Алскайн Мар? Обичайните правила на цивилизацията не важаха за разлома Ксарана.
Разположиха се отвъд падината. Докато слънцето се издигаше в небето, Лусия се сви на рогозката си и заспа — продължилият цяла нощ преход се бе оказал доста тежък за нея. Стражите се подкрепиха със сухата храна, която носеха, хвърляйки предпазливи погледи към безмълвното плато. Тук не ги застрашаваше никаква човешка опасност — никой не се осмеляваше да пристъпи близо до Алскайн Мар — ала дори най-невъзприемчивият човек можеше да усети присъствието на духа, и то караше кожата им да настръхва. От време на време периферното им зрение улавяше бързи движения сред храстите, ала когато провериха, не откриха нищичко.
Заелис и Кайлин седнаха един до друг. Белобрадият мъж се загледа угрижено в спящото момиче, а жената се зае безмълвно да изучава отвора в центъра на падината.
— Все още не е късно да се върнем обратно, Заелис — рече Сестрата.
— Недей — вдигна ръка той. — Решението е взето.
— Човек може да променя решенията си.
Белобрадият мъж сбърчи чело.
— Не и това.
Високата жена не каза нищо. Изведнъж й се прииска Кайку ту Макаима да беше тук. Тогава навярно щяха да убедят Заелис. После й хрумна безумната идея да използва Чаросплетието, за да му повлияе, ала Лусия веднага щеше да разбере. Дори и настойникът й да не узнаеше, това щеше да е ужасно предателство в отношенията им.
Ето защо тя продължи да се взира безмълвно в Алскайн Мар.
— Какво става с Асара? — обади се след известно време Заелис. — Чувала ли си нещо за нея? Може да ни потрябва съвсем скоро.
— Замина — рече Кайлин. И двамата продължаваха да говорят за нея като за Асара, макар че прекрасно знаеха за образа на Саран, в който тя бе посетила Лоното последния път. Самоличността на шпионина, когото бяха изпратили да претършува Близкия свят за следи от Чаросплетници, никога не е била тайна за тях, но и двамата не знаеха за всичките й превъплъщения. — Тръгна си малко преди Кайку. Подозирам, че са се скарали за нещо.
Заелис вдигна въпросително вежди.
— Когато мога, винаги наглеждам своята ценна ученичка — вдигна рамене събеседничката му. — Както и да е, не мисля, че ще видим Саран Иктис Марул скоро. Асара отново променя облика си.
— Говорила ли си с нея? Къде е отишла?
На червено-черните устни на Кайлин разцъфна лека усмивка.
— Изпълнява една моя поръчка. Успях да я убедя, че това е… в неин интерес.
— Поръчка? — повтори белобрадият мъж. — Каква поръчка, Кайлин?
— Това си е наша работа — каза събеседничката му.
— За боговете! Изпратила си някъде най-добрия ми шпионин и дори не искаш да ми кажеш защо! Какво си намислила?
— Тя не е твой шпионин — поправи го Сестрата. — Ако изобщо се подчинява на някого, то това съм аз. В чужбина е, по въпроси на Аления орден.
— Не се ли предполага, че Либера Драмач и Аления орден работят заедно — напомни й Заелис. — Що за сътрудничество е това?
Кайлин се изсмя тихо.
— Ако беше така, Лусия изобщо нямаше да е тук сега. Щях да забраня това, стига да имах силата. Не, Либера Драмач управлява в Лоното и ти добре го знаеш. Ние не ти дължим нищо. Може да ти помагаме, но не сме ти задължени. Освен това имам и други интереси, за които трябва да се погрижа, преди да му дойде краят на всичко това.