Лусия се събуди следобед, хапна малко и започна да се подготвя за онова, което трябваше да се направи. През това време не промълви и дума.
След малко премина пръстена от душеяди и застана до ямата в центъра на падината. Следобедното слънце огряваше гърба й, ала по задната част на вратлето й и между лопатките — там, където бяха белезите от изгарянията — мъртвите й нерви не усещаха нищо. Погледът й беше зареян и далечен, фокусиран върху изящните облачета на източния небосклон, където прозрачната синева постепенно се обагряше в пурпурно.
Тя постепенно се отпусна и се заслуша. Вятърът шепнеше своите безсмислици в ушите й, а мудните, вяли мисли на хълма бяха почти неразбираеми. Наблизо нямаше никакви животни — инстинктите ги бяха прогонили от съществото, което живееше на дъното на тази дупка в земята. Бившата Престолонаследничка също го усещаше — навсякъде около нея, макар и концентрирано предимно под земята; досущ като далечния рев на някакъв колосален звяр, който хем бе заспал, хем ги усещаше. Въздухът сякаш бе опънат до скъсване и подлъгваше окото, създавайки илюзии за нечие движение.
Заелис дойде при нея заедно с Кайлин и се опита да й се усмихне окуражаващо, ала нещо не се получи. Тогава Сестрата погали косата й с изненадваща нежност и й каза:
— Запомни, Лусия. Никой не те кара насила да направиш това.
Момичето не каза нищо. Кайлин й кимна разбиращо и се отдръпна назад.
— Готова съм — заяви им дъщерята на покойната Анаис, макар че изобщо не се чувстваше така.
Неколцина от придружаващите ги стражи донесоха люлката, която бяха сглобили, докато момичето спеше. Тя представляваше лек стол, изплетен от камаков бамбук и снабден със сложна система от въжета, благодарение на който щяха да спуснат момичето в пещерата. След като я завързаха добре за седалката, двама от стражите я вдигнаха внимателно и я занесоха над отвора на бездната, докато трети сграбчи въжето, завързано за люлката.
Заелис погледна надолу, а зад очите му се водеше последната битка на нерешителността му. После обаче приклекна и се обърна към повереницата си:
— Върни се жива и здрава!
Тя само го погледна с красивите си очи, без да каже нищо.
— Спускайте! — извика един от стражите на другарите си и Лусия започна да потъва в пропастта.
Първите няколко метра не бяха лесни. Момичето трябваше да се отблъсква от грубата влажна скала, в резултат на което само след минута ръцете и краката й бяха изподраскани и ожулени.
После отворът се разшири и тя увисна в бездната над Алскайн Мар — мъничка фигурка, която се поклащаше на фона на огромните мащаби на подземния терен. Реалността на ситуацията изведнъж я връхлетя с цялата си сила и в съзнанието й нахлу ужасът от настоящата й задача, съпътстван от неверието, че баща й бе позволил това да се случи. Тя осъзна, че до последния момент се бе надявала той да промени решението си, да й каже, че не трябва да прави това, че няма да я обвини, ако се откаже. Обаче нищо подобно не се случи. Той дори не й бе дал възможността да размисли. Как можеше изобщо да й причини подобно нещо? Как?
Светлината от окото на Нуку се бе ограничила до един-единствен сноп лъчи, който се спускаше отвесно от отвора над главата й, озарявайки светлите й коси. Под нея се виждаше водата — повърхността на голямото езеро блестеше там, където слънчевите лъчи го осветяваха, и Лусия можеше да види рухналите арки и могъщи колонади, осеяли дъното. Голям брой от тях стърчаха над водите, подобни на причудливи каменни острови, а провисналите от отвора на пещерата лози и увивни растения се поклащаха лениво около тях.
По-голямата част от стените и куполите на светилището продължаваха да се издигат, макар че бяха минали повече от хиляда години, след като земята се бе продънила отгоре му. Лусия затаи дъх при вида на колосалните сводове, напомнящи за някогашното великолепие на храма. Огромните пиктограми, с които бяха изрисувани стените, бяха написани на непознат за момичето език, а формата им предполагаше мрачно и сериозно съдържание. Бившата Престолонаследничка не можеше да определи точните размери на колосалната пещера, защото отвъд светлия сноп лъчи започваше царството на мрака и тя бе способна да различи единствено смътните силуети на гигантските съоръжения, издигащи се в здрача.
Изведнъж се почувства съвсем мъничка и сама. Сама… като изключим присъствието, което я чакаше в Алскайн Мар.
Лусия погледна надолу и видя голям порутен купол, който се извисяваше точно под нея. Макар че нямаше страх от високото, тя се боеше да не би въжето да се скъса и да полети към острите зъбери на каменната развалина. Стражите продължиха да размотават постепенно въжето, спускайки я все по-надолу, докато люлката й не премина през една пролука в купола, достатъчно широка, за да се провре безпрепятствено оттам. Минута по-късно седалката й се удари в каменния под. Момичето бързо развърза предпазните въжета, сякаш се боеше да не би люлката да се издигне внезапно, запращайки я в черната вода.