— Лусия? — извика Заелис от светлия кръг над главата й. — Добре ли си?
Гласът му прокънтя като някакво богохулство сред неестествената тишина, царяща в пещерата, а въздухът сякаш изведнъж се сгъсти и помръкна. Изглежда, другите също го бяха усетили, защото момичето чу как стражите възкликнаха уплашено, а Кайлин извика на Заелис да млъкне. Белобрадият мъж очевидно се вслуша в думите й, понеже не се обади отново.
Светлината постепенно се възстанови, ала напрежението във въздуха си остана. Лусия си пое дълбоко дъх, а ръцете й трепереха. Тя погледна към малката, крехка люлка, която беше единствената й възможност да се измъкне оттук, и осъзна колко далеч се намираше от всяка възможна помощ. Застанала в малкото островче от светлина, тя беше просто едно беззащитно момиче на четиринадесет жътви, облечено с протрити панталони и бяла блузка.
„Ти не си нечия жертва, Лусия.“ Думите на Кайку, произнесени в първия ден на Жътвената седмица. Ала ето че сега беше тук, в леговището на някакво чудовищно същество, като девица, предложена на митичен демон от собствения си баща.
Опита се отново да се успокои. Гласовете на другите духове, които чуваше всеки ден — животните, земята, въздухът — изобщо не се чуваха тук. Това я изнервяше. Никога не се бе чувствала толкова самотна и изоставена — отсъствието на всички гласове, с чието присъствие беше свикнала, само засилваше впечатлението за изолираност.
Обитателят на светилището почти не проявяваше интерес към нея. Ако искаше да го пробуди, трябваше да действа изключително внимателно.
Тя се приближи до края на площадката и коленичи на студения каменен под. Постави длани на повърхността му и наведе надолу глава, напрягайки слуха си.
Процесът на активна комуникация с духовете не беше прост като общуването между хората. Лусия не се затрудняваше да намери общ език с животните, ала повечето духове нямаха никаква представа за това как хората възприемат света. Просто не съществуваше общ речник, благодарение на който хората и духовете да се разберат един друг, понеже не споделяха един и същи сетива. Лусия трябваше да се свърже с тях на едно подсъзнателно ниво, след което всяка от страните да се слее със същността на другата. Оформяше се колебливо, неясно единство, напомнящо връзката между зародиша в утробата и неговата майка.
Лусия почувства камъка под пръстите си и го остави и той да я почувства. В началото усещанията бяха изцяло физически — студеният му допир до кожата й, натискът на плътта й върху твърдата повърхност. После постепенно започнаха да се изострят, докато момичето потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в своя транс — тя зърна в съзнанието си безкрайността на порите и гънките по кожата на дланите й, след което усети микроскопичните пукнатини и пластове в камъка, върху който бе застанала на колене.
Вече бе напълно отпусната. Дишаше бавно и спокойно, а сърцето й биеше лениво и приглушено.
Лусия остави споделеното усещане да се разпространи отвъд точката на контакта, разширявайки границите на своята чувствителност, така че да обгърне цялото й тяло: стремителният поток на кръвта й, мрежата от капиляри по скалпа й, мъртвата плът на белезите й, преплетените мускули по гърба й. Тя се разтвори пред камъка, споделяйки с него знанието за своите оформящи се яйчници и утроба, които скоро щяха да станат плодоносни, за постепенно удължаващите се кости на крайниците й, за всички процеси на живот и растеж в организма й.
Едновременно с това момичето потъна още по-дълбоко в същността на камъка, плъзгайки се по неговата древна, тежка памет. Тя почувства неговата структура, неговия произход — къде се е оформил и къде са го издялали; научи всичко за безчувственото му, лишено от възприятия съществуване. По принцип в камък, откъснат от родната си планина, нямаше истински живот, ала нещата, които се бяха случили тук, бяха оставили своя отпечатък върху него.
Тогава изведнъж цялото светилище се пробуди около нея. Тя замалко не бе изхвърлена от транса си, когато възприятията й бяха пометени от пороя спомени, връхлетели върху тях. Цялата структура на древния храм, хилядолетия на съществуване се разкриха наведнъж пред нея и тя усети гордостта и могъществото на това място, почувства горчивината му, задето беше изоставено и запустяло. То не бе забравило дните, когато стотици мъже и жени се молеха в залите му и изгаряха своите жертвени дарове на олтарите му. После Лусия узна за продължителната пустота и идването на новия обитател, възвърнал могъществото на това място, макар че дните на някогашното величие бяха безвъзвратно отминали.