Тя се понесе предпазливо напред, опитвайки се да проучи обитателя на пещерата, да го накара да почувства присъствието й. Въпреки състоянието на транс, в което бе изпаднала, усещаше сковаващите нокти на страха. Дори смътните впечатления, които получаваше от древния дух, бяха зашеметяващи и страховити и тя се чувстваше като насекомо, бръмчащо край хълбоците на исполински звяр.
Постепенно съществото, обитаващо Алскайн Мар, се пробуди.
Лусия веднага усети промяната около нея. Пещерата потъна в непрогледен мрак, който мигновено затъмни сиянието на окото на Нуку, и до ушите й достигна ужасеното възклицание на Заелис, когато пропълзялата тъмнина я скри от погледа му. Топлинката на слънчевите лъчи, проникващи през отвора, внезапно се стопи и температурата рязко се понижи. Момичето започна да трепери, а дъхът й заизлита на малки облачета пара. Изплашена, Лусия се оттласна назад, отскубвайки се от транса, опитвайки се да възвърне самообладанието си.
Духът обаче я последва. Докосването й го беше пробудило и той нямаше намерение да я пусне, без да научи нещо за същността на натрапника в убежището си. За секунда момичето бе пронизано от връхлитащ ужас, след което неведомото същество погълна съзнанието й, помитайки я като жестока приливна вълна.
За един кратък миг Лусия съзря необятната му, неведома му за човешкия ум свирепа същност. После умря от шока.
И продължи да живее.
Очите й се отвориха. Лежеше с лице към земята на пода на порутения купол. Лицето и гърдите я боляха там, където ги беше ударила при падането си. Мракът бе заменен от бледосиньо призрачно сияние.
Тя се надигна на ръце.
Странната светлина идваше от дълбините на езерото. Цялата пещера бе обляна от нея. Водната повърхност бе набраздена от малки вълнички. Над главата й обаче мракът беше непрогледен и отворът, през който бе проникнала в Алскайн Мар, бе забулен в тъмнина.
Когато разсъдъкът й постепенно се възвърна, тя осъзна, че духът от светилището все още беше в нея. Усещаше присъствието му. Изпращаше й вълни от информация, примирие и нещо, което тя интерпретира като извинение. Бе умряла… ала само за броени мигове. Духът я беше убил по случайност след което беше абсорбирал същността на момичето и отново бе активирал биологията й, поправяйки щетите, които бе нанесъл на психиката й. Макар и да беше умряла, това бе продължило само няколко секунди, през които кръвта не бе спряла да циркулира из тялото й.
Лусия с изумление установи, че общува с духа. Или по-скоро той общуваше с нея. Момичето прекрасно съзнаваше, че е отвъд възможностите й да накара толкова различно същество да я разбере, и никога не бе очаквала, че такъв могъщ дух ще се окаже способен да се опрости достатъчно, за да слезе на нейното равнище. Ала ето че като беше погълнал същността й, обитателят на Алскайн Мар бе придобил представа за нейните възможности и ограничения, след което бе установил контакт.
Тя запълзя колебливо към ръба на площадката. Когато стигна там, коленичи, погледна надолу към водната повърхност… и го видя.
Дъното на езерото беше изчезнало. Водата беше кристално ясна, ала под повърхността й се виждаха единствено безкрайни дълбини, откъдето се излъчваше и странното сияние. И там долу, от някаква невъобразима дълбочина, могъщият обитател на пещерата отвърна на погледа й.
Нямаше форма. Беше като някаква вдлъбнатина във водата, трептяща на ръба на зрението на момичето, повече намек за някакво присъствие, отколкото физическо същество. Нейде вътре в него две овални образувания, наподобяващи очи, я гледаха съсредоточено. Побиха я тръпки. Съществото потрепваше в унисон с едва забележимите движения на водата, като ту се местеше, ту оставаше на същото място. Струваше й се малко и същевременно огромно. Лусия не можеше да се довери на гледната си точка; имаше чувството, че само да се протегне, ще докосне повърхността на езерото, а в следващия момент то й изглеждаше по-отдалечено от луните в небесната шир. Тя остана загледана в него, защото знаеше, че духът искаше точно това.
Благоговение, радост и суров ужас се боричкаха вътре в нея. Никога не беше вярвала, че е способна да установи контакт с подобен могъщ дух; ала ето че сега, когато вече се бе свързала с него, не можеше да каже с каква сила точно си имаше работа. Обитателят на Алскайн Мар бе в състояние да унищожи съзнанието й за миг, стига да поискаше; можеше да я задържи вечно тук за свой компаньон; а можеше и да направи нещо, надминаващо въображението на всеки смъртен. Лусия продължаваше да е зашеметена и потресена от исполинската мощ на първото му докосване, от мигновеното потапяне в дълбините на смъртта и нямаше никаква представа дали ще се окаже достатъчно силна, за да се справи с онова, което щеше да последва.