Свиренето на вятъра изпълни тихата зала и капаците на прозорците отново затракаха. Премиерът надвика шума:
— Но предположението ви е логично. Вярвам в Господ, вярвам, че ви го е прошепнал в ухото, Ласков, макар да се чудя защо го е казал на вас, а не на мен. Както и да е, веднага ще се свържем с президента на Ирак и той ще прати разузнавателен самолет. След като анализират получената информация, неговите хора ще ни се обадят. Става ли?
— Не, господин премиер. Така ще изгубим адски много време.
Министър-председателят се изправи.
— По дяволите, Ласков, махайте се оттук преди да ви върна на служба и да ви пратя да миете клозетите. — Той се обърна към Талман. — Имате ли какво да прибавите, преди да си тръгнете, генерале?
Талман мъчително преглътна и мустаците му потръпнаха. Той дълбоко си пое дъх.
— Ами, смятам, че наистина трябва сами да извършим разузнаването, нали разбирате… искам да кажа, че сме доста добри, а иракчаните може да не са толкова опитни, виждате ли… нямаме пряка връзка с тях и тия неща обикновено се забатачват… поне бихме могли да помолим американците да направят снимка с техните SB-71… няма да се спускат ниско, но може да получат ясен образ и…
Премиерът вдигна ръка.
— Почакайте. — Той се обърна към началник-щабовете, които започваха да стават нервни, и ги повика при себе си. Генералите се събраха около стола му. — Благодаря ви, господа — след малко каза министър-председателят. — Оттук нататък ще продължим ние. Благодаря ви. Да, свободни сте.
Ласков бавно последва Талман към вратата. Чувстваше се странно. По-лошо от странно. Гонеха го от стая, в която щяха да обсъждат държавни тайни. Едно от последствията да напуснеш залите на властта. Сега потребността му от информация се ограничаваше до ежемесечни докладни записки, пращани по пощата, които съдържаха всичко друго, освен въпросите, определени като секретни. В замяна на властта човек получаваше душевен покой. И скука. Теди стигна до вратата и се обърна. Не знаеше за какво са си шепнали началник-щабовете, но донякъде го облекчаваше фактът, че премиерът се е посъветвал с тях, а не с министрите. Реши, че на сбогуване е длъжен да опита още веднъж.
— Те са във Вавилон. И са живи. Усещам го. Нямаме право да залагаме на сигурна игра. Заключението ви трябва да се основава на онова, което е добре за тях, и в по-дългосрочен план, за цялата нация. Не се водете само от непосредствените си кариеристични цели.
Някой — Ласков не видя кой — извика:
— Лесно е да говорите така, когато със собствената ви кариера е свършено, генерале.
Теди се обърна и излезе.
Министър-председателят изчака да излезе и Талман и каза:
— Не зная откъде Ласков е получил тази информация и както току-що ми напомнихте, нямаме представа откъде се е сдобил със своята Хаим Мазар. Но ако Мазар е прав за американския военновъздушен аташе Ричардсън, смятам, че американците са ни длъжници. — Той погледна цветната снимка на стената, подарък от САЩ. — Да, можем да ги помолим да пратят извънреден ЅB-71 над Ефрат. Тогава ще разберем дали Ласков е прав. — Премиерът отпи от кафето си. — Очевидно в ушите на някои хора постоянно шепнат ангели или други небесни създания. Някой от вас да е получавал разузнавателни сведения по такъв начин? Не? Е, значи ние не сме сред избраните. Десет минути почивка, госпожи и господа.
26.
Вятърът брулеше Вавилон и носеше тонове прах и пясък. Изкопаните с толкова много труд траншеи и окопи за броени минути се напълниха догоре. Капаните бяха покрити, предупредителните устройства — отнесени. Ямата с останалите запаси от коктейли Молотов беше затрупана с пясък, алуминиевите рефлектори бяха съборени. Трябваше да увият оръжията в найлон или дрехи, за да ги предпазят. Хората криеха лицата си с парчета плат като пустинни бедуини и ходеха приведени под ужасния вятър.
Само конкордът стоеше изправен на хълма и търпеше поредното унижение със същото надменно безразличие, каквото проявяваше от самото начало на премеждието си. Вихърът проникваше през разкъсания му корпус и покриваше вътрешността му с пластове прах.
Хауснер и Бург посетиха ранените и разговаряха с равина и Бет Абрамс. Състоянието на повечето от жертвите било стабилно, обясни Хаим Левин, ала ако скоро не получели медицински грижи, щели да умрат от инфекции и други усложнения.