Двамата командири излязоха от колибата и отново обиколиха върха на хълма.
— Познавам арабите — извика в ухото на Яков Бург. — Ще разтълкуват вятъра като предзнаменование за атака.
— Според мен би трябвало да го разтълкуват като предзнаменование да си плюят на петите и никога повече да не се връщат тук. — Хауснер вдигна очи към небето. Луната наближаваше зенита си и скоро щеше да започне да залязва. Облаците прах почти скриваха светлината й. От време на време те се издигаха нависоко и затъмняваха самата луна. За няколко секунди над хълма се спускаше мрак. Докато обхождаше с поглед източния склон, на Яков му дойде наум, че ашбалите може да са само на десетина метра от тях и никой да не ги вижда и чува.
Бург уви по-плътно тениската около лицето си.
— Даже по някакво чудо да разберат къде сме, при тези обстоятелства няма да са в състояние да проведат спасителна операция.
Хауснер повече се интересуваше от възможността за палестинска атака.
— Ако не поставим някакви наблюдателни постове, ашбалите ще ни изненадат.
— Да пратим някого долу означава да го осъдим на смърт.
Беше странно да споделя властта, помисли си Яков. По-точно не странно, а досадно.
— Въпреки това, фелдмаршале, ще пратя поне един човек. Всъщност може да ида самият аз.
Бург се замисли и не отговори.
Продължиха на запад по плоския връх. Вятърът задуха в гърба им и трябваше да полагат усилия, за да не тичат. На първата позиция, до която стигнаха, завариха две жени да спят сред останките от окоп. Бяха завити със синьо одеяло от самолета, върху което постепенно се натрупваше пясък.
Хауснер си спомни лекцията на Добкин за приликата между погребаните градове и покрития със саван човек и се загледа в двете спящи жени. Нямаше почти никаква вероятност ашбалите да атакуват този склон. Всъщност откъм запад можеше да не е останал нито един палестинец. И дали изобщо бяха в състояние да изкачат стръмната стена в този вятър? Но това нямаше значение. По време на всичките си обиколки, подобно на милиони други офицери и сержанти преди него, той се бе надявал, че никога няма да види заспал часови. Сънят, съвсем естествен в цивилния живот, се смяташе за тежко престъпление за човек на пост във всяка армия по света.
Яков приклекна до двете фигури и се прокашля. Искаше му се да ги стресне, за да може да отмине с лека ръка този случай, ала те не реагираха. Усети, че Бург го наблюдава. Той се пресегна и отдръпна одеялото. Естер Аронсон. Повдигна го от другата страна. Мириам.
Една от двете трябваше да стои на пост. Другата имаше право да спи. Едната щеше да доживее, за да сподели съдбата на всички, другата можеше да бъде разстреляна през следващия час.
— Мириам.
Жените не помръднаха.
Бург заобиколи окопа, приклекна срещу Хауснер и внимателно взе автомата, който лежеше наблизо. Тази практика се предвиждаше от военния устав.
Яков се вгледа в Бург, но не успя да прочете на лицето му нищо. Изражението му беше неразгадаемо. Дали щеше да остави въпроса без последствия? Зачуди се дали той би го направил, ако бе сам, както обикновено. Разбира се. Хауснер постави длан върху рамото на Мириам и я разтърси.
— Мириам. — Забеляза, че гласът и ръката му треперят. — Мириам! — Внезапно се разгневи — за това, че е поставен в такова положение, че съдбата го изправя пред нова дилема. — Мириам, събуди се, по дяволите!
Тя се надигна.
— О!
Бург се приближи и я хвана за ръката.
— Кога сте на пост? — внезапно попита той.
Мириам все още не се беше разсънила.
— Какво? А, от полунощ до два и от четири до зазоряване. Защо? — Тя озадачено се озърна и видя Хауснер, после забеляза спящата до нея Естер Аронсон. И разбра.
Бург бързо си погледна часовника. Дванайсет и петнайсет.
— Естер Аронсон събуди ли ви, за да застъпите на пост? — високо попита той. — Е?
Мириам вдигна очи към Хауснер, който се извърна.
— Събуди ли ви, за да застъпите на пост? — повтори въпроса си Бург и я разтърси.
— Да.
— Тогава ви арестувам за това, че сте заспали на караул. Трябва да ви предупредя, че това е тежко престъпление, госпожо Бернщайн.
Мириам стана. Вятърът развя косите и дрехите й, пясък забрули лицето й.
— Разбирам. — Тя изправи рамене и погледна Бург. — Разбирам, естествено. Изложих на опасност живота на всички останали и трябва да платя за това.