— Точно така — отвърна Бург и се обърна към Хауснер. — Нали?
Яков овладя желанието си да го събори през ръба на гласиса. Той сведе очи към спящата Естер Аронсон, после отново се взря в Мириам. Хората не го обичаха, и в миналото, и сега, главно заради онази му особеност, която, наричаха „прусашка дисциплинираност“. Това никога не го беше безпокоило. В неговото общество винаги имаше някой, който смекчаваше тираничността му. Сега срещаше човек, който или го предизвикваше, или наистина искаше да разстреля Мириам Бернщайн за назидание. Невероятно. Ала тук всичко бе възможно. Не бяха ли заплашвали, че ще застрелят и него?
— Нали? — повтори Бург, — Мириам Бернщайн трябва да плати за това, че е изложила на опасност живота на близо петдесет души, нали?
Хауснер погледна Мириам, забулена в мрак и прах увила лицето си с шал като изгубено дете.
— Да — отвърна той. — Трябва да я изправим пред съд. На сутринта.
— Сега — възрази Бург. — Може да не доживеем до утре. Във военни условия дисциплината се прилага бързо и строго. Сега.
Хауснер пристъпи към него.
— На сутринта.
Генерал Добкин лежеше на сламеник в кирпичена колиба. Вятърът проникваше през затворените капаци на прозорците и покриваше тялото му с фин прах. Мъждукаше маслена лампа. Мъжът, който лежеше наблизо, се размърда и изпъшка. Добкин усети, че е буден.
— Кой си ти? — на сносен арабски попита той.
— А ти кой си?
Знаеше, че непознатият също е извадена от реката. Нямаше обувки и риза, но панталоните му бяха от маскировъчна униформа. Старецът, който се казваше Шеарясув, беше попитал Добкин дали и той е евреин. Генералът го излъга, че не знае. Вече бе почти сигурен, че раненият е ашбал. Шеарясув, който беше равин в по-стария смисъл на думата, „неръкоположен учител“, също бе попитал дали има причина да не се погрижат за него и да не го настанят в колибата на алуфа. Добкин отговори отрицателно.
Той продължително го изгледа.
— Аз съм рибар. Вятърът обърна лодката ми. Бях ранен. Тези евреи ме откриха и ме спасиха.
Мъжът легна по хълбок и се втренчи в него. Когато пламъчето на маслената лампа освети лицето му, генералът едва не ахна. Беше обезобразено, но отдавна, определено не по време на нощната битка. Ашбалът го преценяваше: прическата му, лицето му, ръцете му. Добкин си бе събул обувките и лежеше в сянка, ала знаеше, че другият е видял достатъчно, за да разбере лъжата.
Арабинът небрежно се претърколи по гръб.
— Хм, рибарю, това е сериозно нещо — да си задължен на евреи.
— Така е — съгласи се Добкин. Той пак погледна другия. Да. Беше го мернал на гласиса. Спомняше си лицето като мъгляв кошмар — но сега бе истинско. — Как се казваш?
— Саид Талиб. А ти?
Генералът се поколеба. Изпитваше извратено желание да отговори: „Бениамин Добкин, генерал от израелската пехота“.
— Просто ме наричай „рибарю“. — Не владееше добре арабски, но се опитваше да не използва сложни изречения, така че Талиб да продължава фарса. Двамата само чакаха шанс да си прегризат гърлата и всяка погрешна дума можеше да е фатална. Зачуди се дали палестинецът е успял да види лицето му при атаката.
Не знаеше колко е тежка раната на Талиб. Нямаше представа колко тежко е ранен самият той. Добкин напрегна мускули под одеялото и дълбоко си пое дъх. Като че ли донякъде успя да възвърне силите си.
Глинената лампа, обикновена паничка с фитил, плаващ в мазнина, мъждукаше на пода между тях. Генералът бавно се огледа и небрежно опипа около себе си. Ножа му го нямаше. Усети нещо твърдо в горния си джоб. Пазузу. Бяха му върнали мерзката фигурка.
Добкин и Талиб лежаха и се наблюдаваха, вслушваха се във вятъра и гледаха премигващия фитил.
— Как е риболовът, рибарю?
— До снощи беше добре. Ти с какво каза, че се занимаваш?
— Търгувам с фурми.
От време на време маските им се смъкваха и те виждаха в очите на другия омраза, страх и заплаха.
— Как се озова в реката?
— Също като теб.
Разговорът секна и двамата дълго останаха неподвижни. Генералът усещаше, че устата му все повече пресъхва и мускулите му изтръпват.
После вятърът отвори един от капаците, угаси лампата и мъжете с протяжен животински вой се хвърлиха един срещу друг в мрака.
Дебора Гидеон лежеше гола на плочките в кабинета на управителя на мотела. Дълги следи от камшик и малки изгаряния от цигара покриваха гърба й. Бедрата, краката и дупето й бяха окървавени от рани, сякаш нанесени й от някакъв звяр.