Тя го разбираше, бе го разбирала още от самото начало.
— В такъв случай кого ще съдите?
— И двете ви. Освен ако виновната не си признае.
— Вече си признах.
— Знаеш какво искам да кажа.
— И двете ще излъжем.
— Не се съмнявам. Затова има предвидена военна процедура. И преди се е случвало. И двете ще бъдете обявени за виновни на основата на нашите свидетелски показания с Бург.
— Всичко това само представление ли е, или наистина имате намерение да ни разстреляте?
Хауснер запали цигара. Чудеше се дали изобщо ще намерят хора, които да участват във военния съд, а още по-малко за наказателен отряд. Тогава какво целяха с тази комедия? Да покажат на другите, че играта трябва да се играе според правилата до края ли? Да внушат страх на всички онези изтощени хора, които можеха да заспят на пост или да забавят изпълнението на заповедите им в други ситуации? Или по този начин Бург се опитваше да го съсипе психически?
— Е? Възнамерявате ли да ни разстреляте? В противен случай ме пусни да изляза оттук. Имам си работа. Ако ще провеждате процес, направете го още сега и не ни карайте да чакаме до сутринта.
Хауснер хвърли цигарата си на пода, стъпка я и пак погледна Мириам. Лунните лъчи, които проникваха през илюминатора, осветяваха лицето й. Тя го наблюдаваше и не изглеждаше толкова разгневена, колкото звучеше гласът й. Изглеждаше открита и доверчива, готова да приеме решението му, каквото и да е то. Внезапно осъзна, че всяка тяхна среща може да е последна.
— Ти би ли натиснал спусъка, Яков? — Сякаш го питаше какво е мнението му изобщо за смъртното наказание.
Той пристъпи напред. Колебаеше се какво да каже и да направи. После неочаквано коленичи пред Мириам и постави длани върху голите й колене.
— Бих… бих се самоубил, за да не ми се наложи да го сторя. Бих убил всеки, който се опита да те нарани. Обичам те. — Думите не го изненадаха толкова, колкото нея.
Тя извърна лице и впери поглед през дупката в херметичната стена.
Яков стисна коленете й и ги разтърси.
— Обичам те.
Мириам кимна и постави ръце върху неговите.
— Съжалявам, че те поставям в такова положение, Яков — тихо и дрезгаво рече тя.
— Хм… нали знаеш, всичките ти убеждения отиват на кино, когато се стигне до такива решения — когато решава сърцето, както се казва. — Той се насили да се усмихне.
Мириам отвърна на усмивката му.
— Не е вярно. Ти си изключително последователен. Последователно копеле. — Тя почти се засмя. — Наистина съжалявам, че те поставям в такова положение. Щеше ли да ти е по-лесно да разстреляш Естер Аронсон?
— Стига вече. Ще измъкна и двете ви.
Мириам стисна ръцете му.
— Бедният Яков. Трябваше да останеш в бащиния си дом. И да водиш охолен живот без задължения.
— Ще дойдеш ли в бащиния ми дом на Песах? — Хауснер внезапно почувства, че ако й зададе този въпрос, навярно и той ще оцелее, за да иде там.
Тя се усмихна, взе дланите му и ги притисна към лицето си.
Изпълни го вълнение, каквото не бе усещал от много години. Изчака малко да преодолее слабостта си, после рече:
— Аз… съжалявам… тогава те изоставих.
— Разбирам те — с тих, дълбок глас отвърна Мириам.
— Наистина ли?
— Бъдещето. Ние нямаме бъдеще. — Тя притисна лице към гърдите му.
Яков я прегърна.
— Нямаме. — Копнееше да живее. Копнееше за бъдеще. Но даже да оцелееше, щеше да я изгуби. Заради Ласков или съпруга й. Или заради друг. Изходът беше предопределен. Тогава щеше да му се иска да е умрял във Вавилон.
Мириам се разплака. Риданията й му напомниха за вятъра, непреодолим и вечно скърбящ.
Усети сълзите й по лицето си. Отначало ги помисли за свои и очите му наистина се навлажниха. „Всичко това е толкова тъжно — помисли си той, — като събуждане след сън от детството, когато откриваш, че в гърлото ти е заседнала буца и по бузите ти се стичат сълзи. После през целия ден си тъжен и не можеш да направиш нищо, защото това е само сън.“
Притискаха се един към друг и Мириам неудържимо плачеше. Яков не знаеше как да я утеши. „Да — каза си той, — плачи, крещи, викай, прави каквото поискаш, Мириам, само недей да страдаш безмълвно. Това е за глупаците. Това е онази Мириам, която познават всички в Тел Авив и Йерусалим. Покажи на света мъката си. Ако всеки вие от всяка неправда, всеки варварски акт, всяка грубост, ние ще направим първата стъпка към истинската човечност. Защо хората безропотно отиват на смърт? Писък. Вик, Вой.“