Сякаш прочела мислите му, тя отметна глава и нададе протяжен стон.
„Точно така, Мириам. Крещи. Те изтребиха роднините ти, избиха семейството ти, откраднаха ти детството, отнеха ти съпруга, убиха сина ти и приятелите ти и те оставиха сама с мъж като Яков Хауснер. Имаш право да викаш.“
Риданията й станаха по-силни и заглушиха вятъра. Хауснер знаеше, че Бекер ще я чуе, че навярно ще я чуят навън, ала това не го интересуваше.
— Ако можех да сторя нещо, за да оправя нещата, нямаше да се поколебая, Мириам.
Тя кимна, за да покаже, че го разбира, после внезапно хвана главата му в ръце и го целуна така, както беше целунала съпруга си в деня на заминаването му за фронта.
— Йосеф — проплака Мириам. — Яков. — После промълви нещо, което Хауснер не успя да чуе.
Той притисна устни към лицето и шията й и усети вкуса на сълзите й. Иосеф. Теди. Яков. Какво значение имаше? Стига да й носеха утеха и да не я нараняваха още повече. Искаше му се съпругът й да е жив. Трябваше ли да й каже, че Риш знае съдбата му? Не, никога. Никога нямаше да й го каже. Но докато тя чакаше Йосеф Бернщайн, Хауснер се надяваше, че Теди Ласков или някой друг ще й дава онова, от което се нуждае. Искаше му се този някой да е той, ала знаеше, че не е възможно. Повече нямаше да види Йерусалим и даже да се случеше чудото, не би могъл да й даде утеха извън Вавилон. Яков облива сълзите й като животно, което ближе раните на друго.
Добкин никога не бе усещал вкус на кръв или чужда пот и се изненада колко са солени. Арабинът го стисна за тестисите и той впи зъби в гръкляна му. Бореха се на живот и смърт, но без оръжия, и отначало бяха неуверени. Бяха започнали с удари на очевидните места — в главата и гърдите. Талиб разби маслената лампа в челото на Добкин и по шията и гърба на едрия мъж потекоха кръв и мазнина. Но тези места бяха защитени с естествена броня. После на повърхността излязоха стари инстинкти, скрити дълбоко в душите им. И двамата усетиха, че ги полазват тръпки, космите на тила им настръхнаха и тестисите им се свиха. Съзнаваха в какво са се превърнали. И тогава откриха слабите места, които природата по необясними причини беше оставила открити.
Добкин съсредоточено стискаше челюсти и се мъчеше да не обръща внимание на изгарящата болка. Не бе улучил сънната артерия на ашбала, но знаеше, че ако упорства, хрущялът на гръкляна ще поддаде.
Талиб се опитваше да хване по-добре тестисите на противника си, но коленете на евреина постоянно се забиваха в него, докато се търкаляха по пръстения под. Палестинецът вдигна ръка към очите на Добкин, но той здраво го стисна за китката и още по-дълбоко зарови лице в шията му. Биеха се в почти пълно мълчание. Нито един от тях дори не си и помисляше да моли за милост.
В друга колиба оттатък лъкатушната уличка двамата мъже, определени да се грижат за ранените, запарваха билков чай на пращящия огън, запален с тръни, и си разказваха забавни истории. Не чуваха нищо необичайно, само воя на вятъра и тракането на капаците.
Добкин вече не можеше да понася болката. Раната на бедрото му се отвори и започна да кърви. Усещаше, че ще изгуби съзнание. Той извади керамичната фигурка от джоба си и силно замахна към ухото на Талиб. При удара крилото на демона се отчупи. Викът на арабина се изгуби във внезапния порив на вятъра, който разтвори капаците на прозорците.
Зашеметен, ашбалът отхлаби хватката си. Добкин се отскубна, вдигна ръка и заби назъбения ръб на Пазузу в здравото око на Талиб. Мъжът издаде протяжен крясък и покри лицето си с шепи. Генералът взе заостреното крило на Пазузу и го заби в сънната артерия на палестинеца. В лицето му шурна силна струя кръв.
Талиб притисна гърлото си с ръце. От устата му се разнесе хриптене. Двамата на няколко пъти се сблъскаха в тясната стаичка, като издаваха диви викове. В предсмъртните си гърчове арабинът оплиска с кръв целия под и стените.
Накрая Добкин се отдръпна в ъгъла и остана неподвижен. Заслуша се, за да се увери, че противникът му е мъртъв, после се отпусна по гръб, като се мъчеше да запази съзнание. Изплю се в опит да се избави от вкуса на кръв в устата си, ала знаеше, че никога няма да успее.
27.
Ласков и Талман останаха също толкова изненадани от поканата да се върнат на заседанието, колкото и всички останали.