Хауснер, Бург и мнозина други не съжаляваха за бързото прекратяване на демократичния процес. Те знаеха, че едно евентуално гласуване ще упълномощи външния министър да ги изведе от Вавилон и че този „изход“ ще завърши катастрофално. Ариел Вайцман не бе Мойсей. Водите нямаше да се разтворят пред него и да погълнат армията на Ахмед Риш. Ако Хауснер и Бург бяха единодушни за нещо, това беше, че успешното водене на война е прекалено важно, за да бъде поверено на политици.
Ахмед Риш и Салем Хамади поведоха останките от отряда си през Портата на Ищар нагоре по Свещения път. Когато стигнаха до храма на богинята Нинмах, завиха на запад към гръцкия амфитеатър, навлязоха в коритото на стар канал и се насочиха към вътрешния град. След един километър пресякоха външната градска стена и тръгнаха на север покрай нея към северната цитадела.
Риш закрачи до Хамади и прошепна в ухото му:
— Ще ги нападнем преди да са се усетили.
— Да. — Салем се заслуша във вятъра, който духаше откъм хълмовете. Вървяха откъм подветрената страна на стената, но руините не надвишаваха два метра и пясъкът задушаваше задъханите бойци, които се опитваха да не изостават от Риш. — Трябва да намалим темпото, Ахмед.
— Не. Вятърът всеки момент може да утихне.
Хамади не произхождаше от пустинните араби и пясъкът му бе също толкова чужд, колкото и на израелците. Той погледна към хората, които се движеха като призраци в мрака. Мнозина имаха превръзки, някои куцаха. Очевидно вече не бяха толкова дисциплинирани и надеждни войници. Знаеше, че ако битката не се развие както смятат, ще се наложи да избият израелците, без да взимат заложници. А без заложници вече нямаше да могат да преговарят. Така или иначе, Салем разбираше, че двамата с Риш са свършени. Но Ахмед като че ли не беше в състояние да го проумее и той нямаше намерение да му го каже.
Риш ускори ход и ашбалите го последваха. Вече почти тичаха и Хамади имаше чувството, че стремглаво се приближават към съдбата си, към среща с историята, към личната си участ, към сблъсък, който ще окаже въздействие върху отношенията между евреи и араби поне през следващото десетилетие. През последното денонощие внимателно бе следил Радио Багдад и знаеше, че ако не постигнат нищо друго, поне са изложили на сериозна опасност мирната конференция. Ала възможността да променят световната история бледнееше в сравнение с личните им желания и мотиви. Той си спомни как беше претърсил Хауснер — Хауснер, застанал гол под пламтящото слънце до Вавилонския лъв. Представи си докосването до кожата му. Изпълни го непреодолимо желание да изнасили Яков Хауснер. Да го унижи и после да го изтезава и обезобрази.
Хауснер напусна съвещанието сам, приведен под напора на вятъра. Пясъкът брулеше лицето му, окъсаните му дрехи се развяваха. Постоянният вой го влудяваше и му се искаше да изкрещи, да го накара да млъкне.
Откри Каплан на същото място, на което толкова време бе стоял Брин. Бяха пригодили оптичния мерник за АК-47, но прашните облаци затъмняваха образа. Моше имаше треска от раната си, но беше настоял, че е най-добрият стрелец на хълма.
Наоми Хабер се взираше над стената и се опитваше да различи някакво движение. Импровизираните й предпазни очила бяха направени от плексиглас, взет от илюминатори на конкорда, с гума по краищата за изолиране на пясъка.
Хауснер отведе Каплан настрани.
— Нали знаеш, в тази прашна буря няма нужда да чакат луната да залезе.
— Да. — Моше познаваше Хауснер. Познаваше интонацията и маниерите му и разбираше, че предстои нещо, което няма да е приятно.
— Вече нямаме наблюдателни постове и предупредителни системи. Слепи сме.
— Така е.
— Бург категорично забрани на всички да напускат върха.
— Известно ми е. — Хауснер се бе появил пред него от мрака и го беше докоснал като ангел на смъртта. И сега Каплан щеше да умре.
— Но както казват, най-добрата защита е нападението. Не бива да чакаме тук като стадо уплашени овце. Трябва да вземем инициативата. Да нападнем. Като снощи.
— Да.
— Ако не ни изпреварят. Погледни натам.
Каплан покорно се вгледа във вихрещия се пясък. Отбранителните съоръжения бяха покрити с прах и видимостта не надвишаваше пет метра извън охраняемата зона. Ашбалите можеха да са някъде там, на шестия метър, и той нямаше да ги усети. Изпълни го внезапен страх, почти паника и Моше стисна автомата си. Изпита непреодолимо желание да избяга в нощта, да разкъса мрака с тяло и да види какво се крие на склона.