— Какво има там, Моше? Какво има там?
— Не зная.
— Не искаш ли да научиш?
Каплан не отговори.
Хауснер изчака малко, после продължи да анализира ситуацията.
— Сега най-рационалната тактика е да пратим долу отряд, който да устрои засада. Аз бих избрал външната стена. За да стигнат дотук от Портата на Ищар, ашбалите трябва да минат покрай нея. Не само че така ще унищожим ударната им сила, но и ще предупредим защитниците на хълма. — Той въздъхна. — Но Бург не желае да рискува повече хора, нито да разделя групата. — Яков замълча за миг. — От друга страна… от друга страна, ако край онази стена залегне някой с автомат, ще очисти поне десетина ашбали още преди да са отвърнали на огъня му. — Хауснер запали цигара в шепи и му я подаде, жест, който Каплан винаги свързваше с шефа си.
Моше вдиша дима и не му я върна.
— Ами… предполагам, че си прав — ако вече не са се изкачили до средата на склона.
— Да — съгласи се Яков. — Има и такава вероятност. А и в основата на хълма със сигурност са разположени часови. Но в този мрак сам човек би трябвало лесно да се промъкне между тях.
Каплан не се съмняваше, че ако се наложи, Хауснер би отишъл сам. Щом беше решил да остане, навярно смяташе, че трябва да изпълни някаква по-важна задача на върха. Но Моше веднъж вече бе рискувал живота си за него и сега искаше да доживее до дълбоки старини.
— Онзи, който слезе долу, няма почти никакъв шанс да се върне.
— Наистина.
— Особено ако има рана, която ограничава подвижността му.
Хауснер кимна.
— Знаеш ли, Моше, на този хълм имаше само неколцина истински войници. Твоите шестима души, Добкин… още няколко ветерани… Бург. Броят им намалява. Професионалните военни знаят, че някой ден ще ги призоват да направят нещо, което не биха поискали от новобранец. Разбираш ли?
— Естествено. — Каплан се зачуди защо Хауснер не е отишъл при Маркус или Алперн. Те не бяха ранени. Предполагаше, че е заради класическото „това е чест“ или нещо от този род. Имаше и други причини, ала не можеше да проумее мотивите на Яков Хауснер.
— Е… благодаря, че изслуша дрънканиците ми, Моше.
— Няма нищо. — Той се поколеба и когато видя, че Хауснер не си тръгва, каза: — Всъщност, като слуша другите, на човек могат да му хрумнат добри идеи.
— Точно така.
Моше отново се поколеба, после се обърна. Усети ръката на Хауснер на рамото си и го чу да казва нещо подходящо, но точните думи не стигнаха до ушите му. И най-ужасното бе, че дори не можеше да се сбогува с хората, които през последните двайсет и четири часа бяха започнали да означават много за него. Докато се отдалечаваше в нощта, Каплан се чувстваше съвсем сам.
28.
Министър-председателят седеше с изправени рамене и притискаше слушалката към ухото си. Очите му блуждаеха из залата и се спираха върху другите мъже и жени, които следяха разговора със слушалки. Не вървеше добре. Иракският президент беше проявил цяла гама от емоции — от изненада, че му се обажда, до скептичност към информацията и накрая нежелание да се ангажира с предложенията на израелския министър-председател.
— Господин президент — спокойно, но твърдо каза премиерът. — Не мога да ви издам източника си, но той обикновено е абсолютно сигурен.
Теди Ласков и Ицхак Талман стояха близо до вратата. Министър-председателят като че ли отново ги претегляше с поглед.
Иракският президент въздъхна, което на арабски означаваше: „Много съжалявам, но ние изобщо не се приближаваме към сключването на сделката“.
— Във всеки случай — отвърна той, — не може да става и дума да пратим разузнавателен самолет. Заради вятъра. Убеден съм обаче, че вашите американски приятели са извършили незаконен полет с някой от своите. Това би трябвало да е достатъчно.
— Не ми е известно такова нещо.
Арабинът не му обърна внимание и започна да повтаря възраженията си срещу всякакви прибързани мерки.
Министър-председателят слушаше тропането на капаците. Знаеше, че поради наводненията, прашната буря и мрака иракчаните не могат да пратят нито коли, нито самолети и че президентът не иска да се разкрие неадекватността на иракската транспортна и комуникационна мрежа, както и неспособността на въоръжените им сили да се придвижват из страната. Но пък Хила се намираше съвсем близо и беше сравнително голям град…
— В Хила няма ли гарнизон? — макар да знаеше, че има, попита той.