Последва продължително мълчание. Изглежда, президентът разговаряше със съветниците си. Накрая отговори:
— Боя се, че това е секретна информация.
Министър-председателят силно стисна слушалката и кокалчетата на пръстите му побеляха.
— Господин президент… какво предлагате вие? — Той си погледна часовника.
— Да изчакаме бурята да утихне или поне до изгрев-слънце.
— Може да е късно.
— Господин премиер, пак опираме до стария въпрос да рискуваме живота на хора, за да спасим други. Вие ми казвате, че петдесет израелци били обсадени във Вавилон, и искате да рискувам с операция, която ще ни струва също толкова… да не споменавам за парите… Така или иначе, ние нямаме представа какво става във Вавилон.
— Но знаете, че става нещо. Нали?
Иракчанинът се поколеба.
— Да. Нещо. Властите в Хила току-що потвърдиха, че около развалините на Вавилон става нещо.
Когато президентът направи това признание, в залата се разнесе възбуден шепот.
Министър-председателят се наведе напред. Вече не виждаше причина да пази козовете си.
— Тогава пратете гарнизона в Хила, за Бога!
Отново последва мълчание. Когато иракчанинът най-после отговори, гласът му звучеше почти извинително и засрамено.
— Гарнизонът в Хила е четиристотин двайсет и първи батальон — вашето военно разузнаване знае за него. Тази част почти изцяло е съставена от палестинци. През шейсет и седма и седемдесет и трета те се сражаваха срещу вас. Офицерите им са иракчани, но войниците са бежанци и синове на бежанци. Няма да е честно да поставяме на изпитание верността им. Сам разбирате.
Премиерът разбираше. Той се огледа. Лицата на хората, които слушаха разговора, бяха гневни.
— Господин президент, бихте ли могли да се свържете с Хила? Ще изчакам. Помолете местните власти или верните си офицери да разберат какво става във Вавилон.
— За съжаление, в момента връзките са изключително затруднени. Заради бурята и наводненията. Ще установим контакт по радиостанцията и ще видим какво ще открият.
— Разбирам. — Министър-председателят нямаше основание да смята, че иракчанинът го лъже за връзките. Оставаше му да изиграе още един коз. — Господин президент, моите военни съветници ме информираха, че е напълно възможно да се стигне до Вавилон по реката. Експедиция от друг гарнизонен град по Ефрат би могла да е във Вавилон за няколко часа.
Този път гласът на иракския президент звучеше решително и нетърпеливо.
— Да не смятате, че Ефрат е като вашата рекичка Йордан? Това е огромна, могъща река. По това време на годината тя блуждае като изгубена овца из равнината — свързана е с езера, блата и безброй потоци, които са толкова пълноводни, че приличат на самия Ефрат. Нощем човек може да се заблуди сред тях.
Премиерът го знаеше. Всъщност самият Вавилон не се намираше на съвременния Ефрат, а край древното, по-тясно корито на реката. И все пак една модерна войскова част трябваше да е в състояние да се придвижи по него. Древните вавилонци го бяха правили.
— Господин президент, на всички ни са известни сериозните проблеми, които има през пролетта страната ви, знаем също, че по всяко друго време на годината можем да разчитаме на бърза реакция в отговор на наша молба. Ясно ни е, че една от причините тези… — не искаше да използва думата „терористи“ — тези партизани да изберат Ирак е недостъпността на Двуречието през тези две седмици. Но съм убеден, господин президент, че вие ще ни окажете нужното съдействие, доколкото е по силите ви.
Не получи отговор.
Министър-председателят разбираше, че иракчанинът вече е преглътнал гордостта си, като е признал потенциалното неподчинение на войниците си, неспособността на въоръжените си сили да маневрират из страната и най-вече пълната си неосведоменост за отвличането на конкорда на негова територия. А също и факта, че в суверенната му държава действа малка частна палестинска армия. Той усещаше, че президентът не е в добро настроение. Единствената му възможност бе да се опита да го провокира да вземе някакви мерки.
— Господин президент, известно ли ви е, че в пустинята Шамия има палестински базов лагер? Палестинците във Вавилон навярно са дошли оттам.
Отново мълчание.
Премиерът се огледа. Един полковник, специалист по психологическа война, който в продължение на няколко години бе изучавал иракския президент, надраска някаква бележка и я плъзна по масата. Той я прочете. „Щом стигнахте толкова далеч, спокойно можете да продължите. Вече е късно за дипломатичност.“ Министър-председателят кимна и заговори в слушалката: