За миг си помисли дали да не потърси доктор Ал-Тани в музея, но се отказа. Нямаше време. А и можеше ли да му се довери? Даже да можеше, не искаше да го замесва. Едва сега осъзна, че не е имал други планове, освен да се обади по телефона. Цялата невероятна операция можеше да успее единствено с дързост и късмет. До този момент късметът не му беше изневерявал. Стигна до Ума и се сдоби с маскировъчен панталон. Намери мотела и ашбалите, изглежда, ги нямаше. Сега само трябваше да влезе вътре и да убие часовия. Но в сградата навярно имаше ранени, а това означаваше и санитари. Навярно много.
Той се приближи до предната веранда и отвори вратата. Озова се в малко фоайе и запремигва, за да приспособи очи към светлината. На рецепцията седеше млад арабин в маскировъчна униформа и четеше вестник. „Всичко е толкова банално“ — помисли си Бен. Младежът вдигна поглед и Добкин видя, че лицето му се напряга.
— Да? — Касим току-що беше решил пак да изнасили еврейката. Ако още бе жива. А сега му пречеха. — Да? — Имаше нещо нередно… този прекалено тесен униформен панталон. Влажен, целият в кал и с тъмни петна като от кръв. Без автомат… Мях за вода… Странна кефия. Касим се изправи.
Бен се приближи до рецепцията, пресегна се, хвана младежа за косата с лявата си ръка, а с дясната заби ножа в ларинкса му и го завъртя. После пусна арабина, който бавно се свлече на пода, избърса длан във вестника, попи с него кръвта от плота и го хвърли отзад. Все още чуваше къркорещи звуци. Обърна се, видя врата с надпис на арабски „Управител“ и я отвори.
Малкият кабинет се осветяваше от лампион на пода и под него по корем лежеше гола жена, цялата окървавена и навярно мъртва. По кожата и прическата Добкин позна, че не е местно селско момиче, отвлечено по очевидни причини. Той бързо отиде при тялото и го преобърна. Лицето й бе подуто и насинено. Накрая позна секретарката на Игаел Текоа, но не успя да си спомни името й. Коленичи и прилепи ухо към сърцето й. Беше жива. Той погледна окървавеното й тяло. Сякаш ашбалите бяха пуснали срещу нея диво животно.
Взе я на ръце и я остави на малкия диван до стената. На вратата висеше дълга вълнена роба и Добкин зави момичето с нея. На бюфета откри пълна кана до леген с кървава вода и изля малко върху лицето й. Тя леко помръдна. Генералът остави каната. Не можеше да й отдели нито секунда повече. Застана до бюрото и вдигна телефонната слушалка. До болка познатото движение сега му се стори странно, също като по време на синайската кампания, когато бе намерил работещ телефон в разрушено село. Обади се в съседното селище — все още в египетски ръце — и съобщи за предстоящото си пристигане. Тогава се беше пошегувал. Сега всичко бе сериозно. Нетърпеливо зачака сигнала. Над главата си чу стъпки и пъшкане. Санитари и ранени. Зад стената разговаряха хора. Навън вятърът клатеше капаните. Зачуди се дали линията не е прекъсната. Погледна апарата. Нямаше шайба. Контролираше се от телефонист, но как можеше да се свърже с него? Докато почукваше по вилката, сякаш изтече цяла вечност.
Внезапно се разнесе ядосан, груб мъжки глас.
— Да? Тук Хила! Да?
Добкин си пое дъх.
— Хила, дайте ми международни връзки в Багдад, моля.
— В Багдад ли?
— Точно така. — Бен знаеше, че ще трябва да се въоръжи с търпението на човек, строящ къщичка от карти. Само една грешка и връзката щеше да прекъсне.
— Кой се обажда?
Преди да пътува в недемократични държави никога не беше оценявал напълно страната си. Той се поколеба.
— Тук е доктор Ал-Тани. — Не. Телефонистът в Хила със сигурност познаваше гласа на уредника. Ужасна грешка. — Искам да кажа, тук е доктор Омар Саба, гост на доктор Ал-Тани. Дайте ми Багдад, моля.
Последва мълчание.
— Изчакайте.
Добкин се зачуди дали Ал-Тани е в мотелския си апартамент, или в музея. Или пък у дома си в иракската столица? Той притискаше слушалката към ухото си и чакаше. Стенният часовник отброяваше минутите. Откри, че се е зазяпал в легена с кървава вода, и се извърна. Очите му пареха. Струваше му се, че коленете му ще са подкосят. Бен взе телефона и коленичи до Дебора Гидеон. Навлажни устните й от мяха, премери й пулса и повдигна клепача й. Тя беше в шок, но изглеждаше достатъчно млада и здрава, за да го преодолее. Той докосна раните й и внимателно ги разгледа. Вече не съжаляваше, че е убил часовия.