Мнозина вярваха в твърдението на Ариел Вайцман, че задната врата е отворена, че западният склон и Ефрат не са блокирани. Всъщност Хамади бе пратил група от източния склон при реката само минути след като бе изгубил радиовръзка със Саид Талиб. Ашбалите в подножието на западната стена нетърпеливо очакваха опит за отстъпление по стръмния склон.
Палестинците използваха мунициите така, сякаш са колкото пясъка. Изстрелваха дълги откоси и неумолимо се изкачваха нагоре.
Хауснер стоеше на командния пост заедно с Бург. Беше се успокоил и като че ли изглеждаше добре. Но за огромно раздразнение на Исак, Яков бе помолил Мириам Бернщайн да стане негова лична куриерка. Технически двете с Естер Аронсон все още бяха под арест, ала никой не възрази, когато Хауснер свали от тях всякакви ограничения. Мириам не спомена за Каплан, нито за епизода с микрофона.
— Когато останат съвсем малко боеприпаси — надвика шума той, — част от хората ни ще се втурнат към западния склон.
Бург кимна.
— И съм сигурен, че ашбалите там само това чакат. Трябва да повторим заповедта да не отстъпват и ако се наложи, да се бият с голи ръце.
— Те не са войници — напомни му Хауснер. — Накрая ще постъпят така, както им подсказват инстинктите им. — Той сниши глас. — Някои вече са се уговорили да се самоубият… След случилото се Каплан самоубийството изглежда примамливо… Не ги обвинявам.
На ниското възвишение настъпи мълчание. Силният вятър развяваше импровизираното знаме. Кафявият прах бе размил цветовете на телавивския пейзаж и алуминиевата тръба все повече се накланяше към земята.
Мириам понечи да каже нещо, после замълча.
— Какво има? — попита Яков.
— Ами… докато още имаме боеприпаси и ашбалите са на източния склон, навярно би трябвало… бързо да се оттеглим, да пресечем върха и да се спуснем по западната стена — заедно и организирано, а не в хаотично бягство. Навярно ще успеем да се справим с групата, която са пратили на брега. Можем да преплуваме Ефрат в мрака.
Хауснер и Бург се спогледаха, после се втренчиха в нея.
— Не забравяш ли ранените? — накрая попита Яков.
— Те са изгубени — както при организирано отстъпление, така и при бягство. Носим отговорност за мнозинството.
— Променила си се — рече Бург.
— Защо предложението звучи толкова ужасно, когато идва от мен? — реторично попита Мириам. — Но е така, нали? — Тя замълча за миг. — Е, бих останала заедно с други доброволци, за да се грижим за ранените, разбира се. И без това ме очаква смъртна присъда. Нали?
Хауснер поклати глава.
— Даже когато взимаш тежки решения, кой знае как успяваш да ги накараш да не изглеждат такива. Жестоката истина е, че ако отстъпим по какъвто и да е начин, или ако видим, че настъпва краят, първо ще застреляме ранените. — Той вдигна ръка да не го прекъсва. — Не бъди глупава, Мириам. Чу какво направиха с Каплан. Бог знае какво са сторили с Дебора Гидеон.
— Но… те искат заложници.
— Възможно е — обади се Бург. — Но вече може и да не искат. Навярно сега единственото им желание е да отмъстят. Така или иначе, ако все още са живи, Риш и Хамади сигурно ще успеят да им попречат да ни избият до крак. После най-доброто, на което можем да се надяваме, е да ни подложат на бавни, по-изтънчени изтезания, докато издадем всички държавни тайни, които знаем. Не, няма да оставим ранени и доброволци тук, няма да се опитваме да отстъпваме в мрака. Най-добре обучените и дисциплинирани армии избягват нощни маневри.
— Тогава какви възможности имаме? — попита Бернщайн. — Не искате да се оттеглим, нито да се предадем и сте против масовото самоубийство. Какво ни остава?
— Не зная — каза Хауснер. — Най-добрият изход, който мога да си представя, е всички да загинем в бой. Това няма да стане, разбира се. Някои сами ще се предадат, други ще бъдат пленени. Ще има самоубийства и убийства. Възможно е да не забележат неколцина от нас в мрака. Като при всяка друга обсада в историята.
Тримата замълчаха. Хаотичният грохот на битката придоби по-организирана форма. И двете страни бяха уморени и знаеха, че това е последният сблъсък. Всички се движеха механично, като в ритуал, чийто край щеше да настъпи в точно определен момент, каквото и да правеха, за да го ускорят.
Ашбалите се държаха на разстояние от триста-четиристотин метра и се опитваха да извадят израелците от равновесие, като в същото време търсеха най-слабите места в защитата им. До изгрев-слънце оставаха повече от три часа, но ако вятърът не утихнеше и прахът не се слегнеше, щеше да се разсъмне малко по-късно. В тази битка на взаимно изтощаване палестинците имаха известно преимущество в численост и въоръжение и далеч превъзхождаха противника си по отношение на боеприпаси, храна, лекарства и вода. Само трябваше предпазливо да се разгръщат и да принуждават израелците да стрелят, докато изчерпат мунициите си.